Къде съм била досега?

- Хм, на разходка?

- По това време? Миришеш на пушек - сбърчва вежди баща ми, а аз прехапвам устна. - А какви са тези дрехи? Никога не ходиш облечена толкова... кожено. 

- Като го казваш, наистина - намесва се майка ми, а по челото ми се плъзва струйка пот. 

- Всъщност, мамо, ти ме накара да си ги купя преди време, когато направих пагубната грешка да изляза на пазар с теб.

Успявам да я разсмея и изпускам насечено сдържания въздух. 

- Вярно. И все пак, какво те накара да ги облечеш? Още тогава не ги харесваше.

Баща ми продължава да ме гледа странно, изпод вежди, и аз се ухилвам, подръпвайки яката на коженото си яке, и се опитвам да не потреперя под погледа му.

- Променям стила си. Опитвам нови неща. Лошо ли е?

- Разбира се, че не. Но се надявам, че е в добра насока - усмихва се уморено майка ми, става, потупва ме по рамото, и се качва по стълбите. 

- Това ли е всичко? - пита баща ми и усмивката ми трепва.

- Какво може да крия от вас, татко? Все още съм си доброто момиче от преди катастрофата, просто работя върху подобряване на себе си - целувам го по бузата и му намигвам, а той най-накрая се предава и пуска закачлива усмивка.

Когато се запътвам към стълбите, думите му ме спират:

- Вече не излизаш с фотоапарата си.

- Но това не значи, че съм се отказала от фотографията. Напротив, записах се в клуба по фотография в училище - казвам гордо, а баща ми примига насреща ми.

След това се ухилва, идва и ме прегръща.

- Толкова се радвам за теб, скъпата ми! Започваш да се социализираш, а? 

- Старая се. 

- Само така.

Щипва носа ми и се качва нагоре, сигурно за да говори с майка ми. Надявам се да не чуя повече крясъци днес. Боли ме да ги гледам така, при положение че се обичат толкова. 

***

Промяна. Виждам промяна, касаеща живота, съществуването на всички. Безброй причини, еднакви последствия.

Шок. Писъци. Ужас. Отчаяние. 

Смърт. 

Изчезнали хора.

Изчезнало население. 

Хаос.

Всичко се приближава към своя край. 

Една думичка, излизаща като невярващ шепот измежду хорските усти.

"Помощ".

***

Ситни капчици студена пот се стичат по цялото ми тяло и лице и се изправям бавно от леглото, асимилирайки кошмара си. Без полза. Абсолютно никаква логика в разбърканите ужасии, които сънувах. 

Ставам и осъзнавам, че цялата треперя. Когато се поглеждам в огледалото, забелязвам колко е бледа мургавата ми кожа. Устните ми направо синеят. Кошмарът буквално ме е изпил. 

С трудност слагам единия крак пред другия, докато не стигам до прозореца, вече на ръба на силите си. Толкова съм изтощена! Нямам енергия дори да мисля. Но ако легна да спя отново, се опасявам, че пак може да сънувам нещо такова. А не мисля, че бих го понесла. 

Допирам чело в хладното стъкло и затварям очи, въздъхвайки. Трябва ми нещо, с което да се разсея. Защото този кошмар събуди прекалено много въпроси в съзнанието ми. 

Господи, беше плашещо реален! 

Погледът ми се замъглява и отивам до банята, за да изплакна лицето си. На нищо не приличам. Косата ми е по-зле от всякога, очите ми - с гурели, устата ми - напукана, а и някаква пъпка започва да излиза на бял свят. Чудничко. 

Част от промяната ми включва да се харесам. А в този си вид няма как да стане. От няколко дена в главата ми се върти една идея, която съм сигурна, че няма да се приеме добре от останалите. Но какво пък толкова? Какво мисля аз е най-важно, нали?

Но първо училището.

***

Предадох портфолиото си на Тимъти, който обеща, че ще ми каже до утре в коя група отивам - начинаещи или напреднали. Нямам търпение да стана част от клуба, без значение къде ще ме причислят. 

Сега със Сидни се мотаем из коридорите, чакайки да влезем в първия час. Смеем се на нещо, когато всички ученици млъкват. Поради това нашият смях прогърмява и създава ехо, от което на нас ни става още по-смешно и запушваме усти с ръце. 

Всъщност защо всички млъкнаха изведнъж? 

Отговорът идва след броени секунди:

- Новите ученици ли са това? Майчице, брой ме във фен-клуба им...

- Заплювам си онзи с азиатските очи... Какви сладури само...

- Само как ходят! Дори това ми е достатъчно да се влюбя!

- Онзи се изплю! Колко сладко! 

Със Сидни се споглеждаме при последния коментар и избухваме в тих смях. Кой, по дяволите, плюе в училище? Що за кретени са новите ученици?

Когато тълпата се разделя, успявам да видя кого одумват всички. 

Групичка момчета с тук-там някое момиче между тях бавно приближават към нас. Всичките кожено облечени, чуват се и подрънкващи вериги и мелодично свиркане от нечия уста, все едно не минават през тълпа зяпнали ги ученици, а са на разходка в парка. 

Не че те са хора, които биха излезли на разходка в парка, де. По-скоро някъде из тъмни, съмнителни улички.

Обаче към края на "лошата" им групичка виждам Стивън. 

А малко зад него - Иън.

И точно до него - момиче с синьо-зелена коса, почти увиснало на ръката му.

Сидни ме побутва и пита тихо до ухото ми:

- Това не е ли...

Изпаднала съм в нещо като транс. Ушите ми сякаш заглъхват и единственото, което правя, е да гледам втренчено в усуканите ръце на Иън и момичето със странна коса до него. Смътно усещам как Сидни повтаря името ми, но аз мога само да мисля за начина, по който тя го гледа. За небрежността помежду им. За самоуверените усмивки по лицата им. 

Моята собствена отдавна се е изпарила. 

Това заболя. 

А не бива. Той не ми е никакъв. Очевидно аз за него също.

Така че каква е тази тъпа болка в гръдния ми кош?

По дяволите! 

- Зара!

Нечии вик ме откъсва от абсурдното ми състояние. Стивън се приближава към мен с широка зъбата усмивка.

- Здрасти, здрасти! Не вярвах, че ще се срещнем пак - прегръща ме той, а аз се стъписвам. Над рамото му улавям погледа на Иън. Гледа ме с леко разширени очи с все още вкопченото в него момиче. 

- Аз... аз също, честно казано - отвръщам му, опитвайки да направя каквото и да било подобие на усмивка. 

- Е, вече често ще се виждаме - намига ми Стивън и се връща обратно към бандата, където всички ме гледат странно. Представям си как изглеждаме отстрани: някой от тяхната среда да поздравява и прегръща някой като мен.

Кимвам, без да съм сигурна дали това ме радва или не. Но още един поглед към Иън и нея ме уверява, че е по-скоро не. 

Извръщам поглед от тях с трудност и тръгвам напред със Сидни. Минавам покрай него. Той просто се взира в мен, без да каже нищо. С изненада откривам, че това ме разочарова.

Скастрям се мислено. Какво очаквам? Да падне на колене и да ме уверява, че не е каквото изглежда? Че тя не му е гадже? Че не са заедно?

И все пак... Не трябваше да се държи така с мен, сякаш... сякаш е свободен. Толкова отворено, двусмислено... А и като се замисля за всички вселени, през които преминах, и навсякъде бяхме заедно, болката ми се усилва.

Не мога да крия, че имам някакви чувства към него. За съжаление съм разбрала погрешно неговите. Изтълкувала съм ги погрешно. Може би просто се е опитвал да бъде мил към мен след случилото се.

Не знам и не трябва да ми пука. Новата Зара Мур не зависи от никого освен от себе си. 

Затова вирвам брадичка и го подминавам все едно е мебел, а зад себе си чувам:

- Коя е тази чернокожа кучка? 

- Какво каза? - заплашителното ръмжене на Сидни прогаря ушите ми и преди да съм мигнала, тя се е нахвърлила върху синьо-зеленокоската. 

Двете се озъбват една на друга и се борят, както само две момичета могат - с нокти и скубане. Около нас тълпата се увеличава, чуват се подвиквания, а измежду новите ученици виждам пари - залагат. 

Идиоти.

- Сидни, успокой се! - хващам я за якето, дръпвайки я към себе си, а Иън прави същото с другата. 

- Бейли! По дяволите! - той ръмжи нещо в ухото й, но тя продължава да прави опити да нападне Сидни. Яростните им погледи леко ме стряскат. Особено този на Сидни. Какво й стана изведнъж?

Докато Иън шепти разпалено нещо в ухото на Бейли, аз прегръщам Сидни през кръста, но тя се оказва прекалено силна. Пищи като животно, а аз се хващам в чудо. Отблъсква ме и се втурва към Бейли, псувайки цветисто. Гледам безпомощно как двете отново се хващат за гушите, как Сидни яростно одира дясната буза на Бейли. Улавям погледа на Иън и той изглежда също толкова ужасен, колкото и аз. Никой не се притичва на помощ, напротив - камерите на телефоните им записват всеки момент, готови да го качат в интернет. 

Такъв развой на събитията не съм очаквала.

Точно когато си мисля, че освен ако не се появи директорът, няма кой да ги спре, се появява Тимъти. Затичвам се към него, сякаш е фар в мрака.

- Слава Богу! Тим, моля те, помощ! 

- Какво, по дяволите, се случва тук?! - очите му шарят бясно между всички. - Кои са тези? Защо Сидни... се бие?

Последното изречение го казва с истински шок, след което се втурва към нея. Сграбчва я и я отделя на секундата от Бейли, отдалечава я достатъчно от нея и я разтърсва.

- Опомни се! - казва й толкова тихо Тим и понеже идвам до тях, го чувам. 

Очите й се фиксират върху него и постепенно се успокоява. Най-сетне!

За първи път не изглежда перфектно. Косата й е рошава, гримът й е леко размазан, едното й око започва да се подува и има драскотина на врата.

- Сидни, това беше напълно ненужно - докосвам рамото й аз, а тя ме поглежда преспокойно, все едно допреди малко не се е държала като истеричка.

- Напротив. Никой няма право да нарича приятелката ми "чернокожа кучка" - изплюва тя, а вътре в мен бликва топлина. - В случая тя е кучката. Сигурна съм, че е минала през всички от новодошлите тук и е готова да разтвори кривите си крака за всеки, предложил й малко трева в замяна. Долнопробна змия.

Последните подмятания, отправени по нейн адрес, ги казва на висок глас и Бейли и останалите чуват всичко. За мое успокоение, никой нищо не прави. Само приятелката на Иън оголва зъби от време на време, но някак си той успява да я задържи.

Подкарвам Тим и Сидни да тръгваме, преди да е дошъл директорът, а новите ученици бавно също се разотиват. 

- Какъв боен дух само се крие в теб! - възкликвам, веднъж отдалечили се от тях, и поглеждам Сидни с изумление.

- Стане ли въпрос за приятели, съм готова на всичко - усмихва ми се топло и многозначително тя и аз не се сдържам и я прегръщам. 

- Колкото и странно да беше това от твоя страна, беше също толкова мило. Благодаря ти. 

- Не искам да прекъсвам сладкия ви момент, но мисля, че Сидни трябва да се отбие до лекарката - казва Тим небрежно, пъхнал ръце в джобовете си. След което ми хрумва идея.

- Да, разбира се! Тим, може ли да я изпратиш? Изведнъж ми се доходи до тоалетна.

Той присвива очи срещу мен и сякаш прозира малката ми игра, но няма как да се измъкне, без да е подозрително. За мое учудване, Сидни не се държи както обикновено, ами приема това абсолютно нормално. Май Бейли наистина я е ступала здравата, че да не се изрепчи. 

Нормално ли е вече да мразя онази идиотка толкова силно? Всъщност тя не ми е направила нищо, че да я мразя. 

Само се беше усукала около Иън, обиди ме и се сби с приятелката ми. 

Добре, де, може би нормалната реакция е да я мразя.

- Е, ще се видим по-късно - помахвам на Тим и Сидни, които се отправят към медицинския кабинет, а аз тръгвам към тоалетната. После се сещам, че не ми се ходи наистина, все пак това беше просто претекст, и завивам в посоката към стаята, където ще се проведе първия ми час. Всички, покрай които минавам, си шептят оживено и гледат в телефоните си. Несъмнено обсъждат случката от преди малко. 

Нямам търпение този ден да свърши. Малко ми се насъбра като за сутрин. Прозявам се и за малко да се просна на пода. Ужасно ми се доспа изведнъж. Замечтавам се за мекото ми, пухкаво легло, за... После се сещам за странния си кошмар и всичко отива по дяволите. 

Дано нямам никакви часове с Иън. Не мисля, че бих го понесла. Не и днес. Най-вероятно ще ми се прииска да му строша физиономията, както и тази на приятелката му. 

А по принцип не съм враждебно настроен човек. Оттук може да се направите сметката колко възмутена и ядосана съм. 

После обаче се сещам за идеята ми от по-рано и настроението ми като че ли се пооправя. За тази цел обаче трябва да изтърпя часовете. Малко промяна никога не е излишна.

***

Направих го. Господи, направих го! Чувствах се фантастично.

Но съм убедена, че родителите ми няма да се чувстват по същия начин. Дори не искам да си представям реакцията им. За съжаление, ще трябва да се изправя пред тях. Няма как да не забележат чисто новата златна халка на носа ми.

Изваждам телефона си и пускам предната камера. Аз, Зара Мур, съм на прага да си направя селфи. Едва ли скоро ще се случи отново.

Излизайки от студиото, където току-що изпълних една моя мечта, насочвам телефона пред себе си и се оплезвам. Изпращам снимката на Сидни и след секунди получавам отговора й, който ме кара да се ухиля до ушите.

Сидни: ДЯВОЛИТЕ ТЕ ВЗЕЛИ, ЗАРА!!!! БУКВАЛНО!!

Сидни: Не, сериозно, това ти отива, момиче! Изкара ми ангелите, но ми харесваш. Адски много. 

Аз: И аз се харесвам ;) Радвам се, че и ти мислиш така. 

Сидни: Не само аз. Тимъти е шокиран, но му харесва.

Аз: Оо, вие заедно ли сте в момента?

Сидни: Не сме, но този глупак искаше да видя с кого си пиша. Не че му дадох. Идиотът сам си видя.

Хиля се тъпо и мислено си давам пет със себе си. Ако не помогна да разберат за чувствата си един за друг, няма да се казвам Зара. 

Аз: Как си, между другото? Как мина при лекарката?

Сидни: Оу. Ами, предполагам, с това лице скоро няма да ме извикат отново за модел. И с този врат... Тази кучка, ще я убия!

Аз: Хахахаха, имай вяра, може да те вземат за някой екшън филм. Или хорър...

Сидни: ... Май ще сменя жертвата си.

Аз: Остави ме мен, по-добре донеси нокторезачка в училище. Да вземем да й отрежем ноктите на онази Бейли, да видим тогава с какво ще дере.

Сидни: И бръснарска машинка. Хората не бива да страдат от ужасната й коса повече. 

Аз: Съгласна. Подушвам триумфа. Няма шанс срещу обединените сили на бяла и черна. 

Сидни: Само така, момиче! Днес дяволът се е вселил в теб. Светът има нужда от малко лоша Зара понякога.

И ще я получи. Съвсем скоро. 

A/N:

Дългоочакваната глава е тууук! Повярвайте ми, щастлива съм, колкото и вас. Липсваше ми да пиша. Надявам се, не сте забравили Зара и преживяванията й и не ме мразите... 

Също така, едно закъсняло "Честита Коледа!" от мен и весело посрещане на новата година!  ♥ 

xoxo