Съвършенство - думата, която описва светът ми. Казвам се Джезабел и съм на 14 години. Живея в един абсурден свят, който хората смятат за съвършен. Но дали това наистина е така? Можехме ли изобщо да постигнем съвършенството? Като хората са толкова различни, а в душите си крият множество тайни! Всяко дете навършило пет годишна възраст бива отделяно от семейството си. Всяко дете е оставено да се бори само срещу светът, само срещу животът. Момичетата и момчетата биват изпратени в два отделни лагера, където трябва да се справят сами с изпитанията и да се изградят като личности. Не разбирам каква е цялата тази схема и защо това беше нужно. Нямаме право да виждаме семейството си, освен през лятото и то за около две седмици. Това беше толкова мъчително. Да ги зърнеш за малко, да опиташ от тяхната обич и да се докоснеш до неизмерната жертвоготовност в името на това да бъдем превърнати в едни перфектни същества. Дните минаваха бързо и неусетно, това бяха седмици, в които се чувствахме свободни, в които живеехме.

И тази вечер, като по часовник, всички момичета си легнахме рано, след цял ден упражняване на така наречените домакински задължения. Една от целите на този лагер е да създаде от нас, момичетата, нереално перфектни домакини и майки. Не знам кой болен мозък е създал тази система, но това определено не е бъдещето, което бих си избрала от малка. На 14 съм, а вече мога да шия и да гладя, да пера, да готвя... нямах детство. Но за съжаление не можех да променя нищо. Лагерът беше задължителен. Оставяха ни без мнение, без шанс да оспорим това, което не ни харесва, без избор.

Настаних се в леглото си, беше твърдо и все едно натъпкано със слама. В стаята около мен имаше поне още двайсетина момичета. Нямах приятелки тук, не че преди съм имала някой освен брат ми, но имаше моменти, в които исках да си поговоря с някого... ами просто да говорим за живота... или това негово подобие, което обитаваме.

Мисля, че нещо в мен се промени след онзи инцидент... знам, че нещо се промени и може би това е причината никой да не иска да е близо до мен.

Брат ми ми липсва, предишните една-две години също. Семейството ми е единственото перфектно нещо в този свят, независимо какво казват другите или какво се опитват да постигнат. Майка ми и баща ми са създадени един за друг, изпълняваха всяко наше желание, разнообразяваха всеки един наш ден и ощастливяваха миговете, прекарани с тях. Знаех, че това беше грешно, но някаква част от мен беше против този свят, против всички тези правила и лишения. Желаех да имам избор, исках да имам семейство и най-вече мечтаех за едно... да живея!

Затворих очите си. Опитвах се да мисля за нещо хубаво, да разсея съзнанието си, за да не се обърне отново срещу мен, за да не ми причини болка, но нищо не се получаваше, колкото и да се опитвах, колкото и да се мъчех умората ме надви, отвеждайки ме в света на сънищата.

Помолих се поне днес да сънувам нещо хубаво... усмивката на мама, топлата прегръдка на татко и приятния глас на брат ми - Мор, който обикновено ми четеше приказки или ми разказваше за лагера. Но и тази вечер попаднах в капана на ужасен спомен от миналото, връщащ се да ме тормози и до ден днешен!

-Сънувам ли? - провикнах се в празното пространство около себе си. Не последва отговор. Опитах пак, но без успех.

Започна да ме обзема паника, по гърба ми пробягваха студени тръпки. Изведнъж се озовах на плажа от детството си. Беше ми толкова познато, но в същото време толкова далечно. Но знаех едно - бях там сега... като чели в този момент, но във водата беше моето петгодишно аз. Загледах се в предишното си отражение и усмивка се прокрадна по лицето ми, но веднага се изпари. Отново се загледах. Помислих си, че това е един от онези дни в детството ми, когато брат ми изниква от някъде и вика с цяло гърло: Джез, прибрах се!

Веднага в мен бликаше ново чувство, щом чувах гласа на брат си, се чувствах толкова щастлива, толкова развълнувана. Знаех, че денят ми ще е перфектен!

Но уви не бях права! Чух вика му, но това, че извика името ми по един особен начин... то ме уплаши. Секунди по-късно в бурното море една мълния намери своя пристан. Болката, която тогава прониза тялото ми... усетих я и сега, все едно всичко е реално... все едно се случва точно сега. Сгърчих се, но продължих да гледам сцената развиваща се пред очите ми и знаех, че не мога да направя нищо, че това се повтаря всяка вечер, изпитваше ме и продължаваше да ми напомня тази случка, която се опитвах да забравя! Всичко се въртеше отново и отново като един жесток кръговрат, чиято цел бе да ме измъчва...

-Джезабел! - чух викът на брат ми.

Усетих страха и опасността, която превземаше всичко и искаше да се стовари върху нас. Видях го да нагазва във водата и усетих как предишното и сегашното ми аз стават едно. Чувствата на двете ми същности се преплитаха и ми причиняваха допълнителна болка.

Опитах се да извикам "Не влизай във водата", използвах цялата си сила, но явно нещо по-силно и от мен самата не ми позволяваше да изрека дори и звук. Отново опитах да го предупредя "Ще се оправя", но единственото, което излезе през устата ми беше писък на болка. Болката, която ми беше толкова позната, която чувствах всяка нощ, която ми напомняше това, което исках да забравя. Усещах как близо 500 хиляди волта ток преминаха през тялото ми, видях протегнатата ръка на брат ми. Видях надеждата, почувствах моето спасение и вярвах, че той отново ще бъде моят ангел хранител, знаех, че ще успее да ме спаси както всеки път. Мор беше моя герой!

Хвана ме. Започнахме да се борим със силата на мълнията. Двамата заедно. Както се бяхме изправяли пред родителите ни, както се бяхме защитавали взаимно, но тя все едно ни беше впримчила в своята мрежа, която се увеличаваше и ни увиваше все повече и повече, а ние потъвахме надолу... Някак успяхме да се измъкнем. Усетих как брат ми обвива тялото ми с ръце и с мъка ме измъква на брега. И в този момент знаех, че той отново е успял. Лицето му беше наведено над мен и ме гледаше с тревога...

Изведнъж се събудих. Все още усещах тежестта на този спомен. Все още усещах силата, с която мълнията премина през тялото ми. И знаех, че това беше оставило следа върху живота ми, която никога нямаше да избледнее, а кошмарите ми щяха да ми напомнят за нея!

Замислих се и осъзнах едно: Споменът, който промени миналото ми, щеше да промени и бъдещето ми!