Заобиколена съм от толкова много снимки на толкова много и различни обекти, че главата ми се замайва и стените се сливат в едно. Все едно си тук и навсякъде едновременно. Това трябва да е раят, а аз съм човек, благословен да посети това ангелско кътче от него.

Личи си, че хората в този фотографски клуб си разбират от работата. Снимките са професионални и просто перфектни. От стените надничат красиви лица, водопади, полянки, огряти от слънцето, небе, морета, улици, хълмове, скалисти планини...

Погледът ми е привлечен от една снимка на празна стая, пропускаща слънчева светлина през малко прозорче отстрани, огрявайки самотен дървен стол с висока облегалка в средата. Снимката е толкова качествена, че мога да видя дори прашинките, танцувайки на светлината. 

Зад това има нещо. Има чувства - тъга, самота, и в същото време се изпълвам със странно вълнение, гледайки я. Има цяла история зад тази снимка. 

Не осъзнавам, че я галя, докато глас зад гърба ми не казва:

- Странна е, но е красива - Сидни мига към нея, но по погледа й разбирам, че не знае какво ме тегли към нея. Дори аз не знам.

Тя ме доведе тук, когато свършихме часовете, спазвайки обещанието си. 

- Аз я направих. Сигурно преди почти година. Тогава все още не бях много добър - момчешки глас ме стряска, карайки ме да се извърна рязко, спирайки да докосвам снимката. Момчето от по-рано, чийто фотоапарат спасих.

- Не си бил добър? Мисля, че току-що се влюбих в нея - отвръщам аз, а той се усмихва мило.

- Благодаря, ... - запъва се той, опитвайки се да си спомни името ми, което не съм му казвала.

- Зара. Зара Мур - помагам му, а той получава проблясък.

- Май не сме се запознавали официално, а? Тимъти Паркър. Искаш ли да се присъединиш в клуба?

Отново оглеждам стаята. В едната й половина има компютри, всичките заети от ученици, а в другата, в която съм аз, са снимките, заедно с голямо бяло платно, на което в момента позира момиче пред няколко момчета с фотоапарати. Всички изглеждат... като екип. Сплотени и доволни, че са тук. 

Искам ли да бъда сред тях, да се чувствам така и да върша това, което обичам? Естествено, че да. А дали имам смелостта? 

Вече да.

Кимам с щастлива усмивка на лице. Той се ухилва и ме прегръща приятелски.

- Добре дошла в клуба, Зара! Няма да останеш разочарована! Провежда се четвъртък и петък след часовете за около два часа.

После Тимъти шепне до ухото ми съзаклятнически:

- Понякога не правим абсолютно нищо, а просто си почиваме, и без това няма кой да ни надзирава повечето пъти. Както виждаш, учителят ни отсъства и днес, просто защото така му се иска или си има по-важна работа от нас, и се налага ние, напредналите, да обучаваме начинаещите.

Неспирният му поток от думи продължава да ме залива, личи си, че е горд, че е донесъл нов член в клуба.

- Въпросът сега е каква си ти - напреднала или начинаеща? Имаш ли портфолио, което да ни донесеш, за да те определим в едната категория?

- Ъм, не, но... ще направя такова, предполагам. Кога да го донеса?

- Когато си готова, не бързаме за никъде.

Харесвам този човек. Тим. Мога буквално да го почувствам. Усещам, че сме на една вълна, че ще се разбираме чудесно. Излъчва някакво предразполагащо спокойствие, позитивизъм, които ме карат да го искам за приятел.

Не мога да кажа, че Сидни мисли същото за него. Постоянно се мръщи, откакто той се появи, отбягва погледа му и е видимо изнервена. Защо? С мен не се държи така. Въобще с когото и да били друг.

Тук има нещо, което само чака да бъде разнищено. По-късно ще я попитам задължително.

- Добре, ние ще тръгваме, нали Сидни? - обръщам се към нея, а тя кимва разсеяно.

- До скоро тогава - помахва ни Тим, а ние се запътваме към вратата.

Изведнъж Сидни рязко спира пред мен и възкликва изненадано. Поглеждам по посока погледа й и аз ахвам.

На стената до вратата, сякаш опитвайки се да останат скрити, надничат снимки на Сидни. Може би около пет-шест, всичките с нея. Ясно е, че тя не е знаела за тях, защото изглеждат случайни, въобще не позира или нещо подобно. Заснета е до шкафчето си, навън на поляната, на скамейките до футболното игрище. На едни е сериозна, на други се смее, на трети изглежда вглъбена в нещо. Изглеждат професионално и прочее, но си личи, че фотографът ги е правил набързо, за да не го хванат.

Обръщам се към Тим да го питам за тях, но застивам, виждайки колко е пребледнял. Да не би...

- Кой е правил тези снимки? - пита Сидни с треперещ глас, а ако е възможно, Тим пребледнява още повече. 

- Н-не знам... Ще ти к-кажа, ако науча нещо - отговаря той, а аз забелязвам, че никак не го бива за лъжец.

Сидни продължава да се взира в снимките, сякаш само с гледане ще установи кой ги е правил. Трябва ли да й кажа? Защото очевидно е Тим. 

Той клати трескаво глава към мен, оформяйки с устни "Недей, моля те".

- Нуждая се да знам кой ме е снимал... - мърмори под нос Сидни, а аз се чувствам раздвоена. 

В крайна сметка решавам да не го правя. Това си е между тях, не трябва да им се меся. Явно има нещо, което не знам. Държанието на Сидни, снимките на Тим... Мисля, че усещам какво би се оказало, но засега ще си мълча.

- Хайде, Сидни, да тръгваме. Ще разберем кой е обожателят ти, не се безпокой - скришно намигвам на Тим, а той успява да пусне усмивка на лицето си, вече поуспокоен. 

- Обожател? Мислиш ли?... - мълви тя, а аз я извеждам почти насила от клуба. Официално е на друг свят и умът й витае някъде там.

***

Ще ходя на фитнес. Аз, Зара Мур, ще ходя на фитнес и съм толкова развълнувана, че сигурно ще успея да вдигна някой уред с голи ръце.

Когато излязохме от клуба, Сидни се оттърси от замаяността си и ме попита дали искам да дойда на фитнес с нея. Ето как поддържаше страхотната си фигура.

Съгласих се, защото Лу от известно време ми повтаряше, че трябва да бъда в перфектна форма за Състезанието. Щяло да бъде добре, ако ходя на фитнес два-три пъти седмично, но досега не се бях наканила. Нямах с кого, а не исках първият ми път да съм сама.

Хм, това прозвуча странно.

Когато се прибрах, веднага се втурнах да изготвя портфолиото си. Подбрах най-качествените снимки на небето, които съм правила, изкарах ги от лентата и ги събрах в папка. Стараех се да изглежда възможно най-представително, въпреки че нямаше нужда, все пак не отивах на интервю за работа.

Сега нахлузвам стегнат черен клин, сива торбеста тениска с надпис "Потта е мазнина, която плаче" и най-сетне намирам повод, в който да обуя новите си маратонки "Найк". С доста усилия връзвам косата си на висок кок и веднага щръкват малки къдрици оттук-оттам. Грабвам чантата си и излизам от вкъщи, а лъчите на слънцето ме посрещат топло. Старая се да не мисля за купищата домашни, които оставям зад себе си.

Сидни каза, че ще ме вземе от нас, и след малко по пътя се задава лъскав червен шевролет, а зад кормилото се мъдри гордо Сидни. Имам същото изражение, докато карам мотора на Лу.

- Скачай вътре, Зара! Време е да изгорим малко калории! - извиква през отворения прозорец и аз се настанявам до нея.

Не харесвам коли. Чувствам се като хваната в капан мишка. А и много често получавам клаустрофобия. Предполагам е странно, но предпочитам да карам нещо, което няма да ме задушава с тесните си стени и ниския покрив.

За мен най-хубавият покрив е небето.

- За какво мислиш? Обхождаш колата с такъв намръщен поглед, че оставам с впечатлението, че не ти харесва.

Сидни не отделя поглед от пътя, личи си, че е внимателен шофьор.

- Не, не, всъщност е доста хубава, но... Просто не си падам по колите. Не са моето превозно средство.

- А кое е тогава?

Вцепенявам се. На върха на езика ми е да го кажа, но дали трябва? Дали мога да й имам доверие, че няма да каже на никого?

- Обещай, че ще си мълчиш.

Тя ме поглежда.

- Разбира се. Какво е?

- От... От известно време вземам уроци по каране на мотор от едно момиче. Виждаш, незаконно е, родителите ми също не знаят, иначе не биха допуснали това.

Сидни ми хвърля втрещен поглед, а аз се усмихвам смутено.

- Не очаквах, че се занимаваш с такива неща. Приличаш на момиче, което няма нищо общо с лошото и нередното в този свят.

Протягам ръка през отворения прозорец и оставям вятъра да я обрули, мърдайки леко пръсти.

- Чудя се защо всички свързват мотора с нещо, което се използва само от лошите типове. На мен например ми напомня на птица. Бърза, силна птица, която вместо през небето те пренася през пътища и улици с главозамайваща скорост. Чувстваш се все едно наистина летиш.

Сидни е умълчана. Може би току-що я отдалечих от себе си със странните си мисли.

- Това е... Не се бях замисляла по този начин. Звучи страхотно - усмихва се тя, а очите й ме гледат любопитно.

- И е страхотно - намигвам й, а после прибирам ръката си, тъй като преди малко мина камион толкова близо, че щеше да ми я отнесе. 

- Това начин да преодолееш катастрофата ли е? Имам предвид, ъм, блъснал те е мотор и...

Странно напрежение се усеща във въздуха. 

- Не, не, няма общо с това.

- Възхищавам ти се. На твое място щях да треперя дори при звука на моторния двигател.

Засмивам се и сякаш напрежението се разсейва. 

- Искам да те видя. На мотор - казва Сидни, а аз й отговарям, вече гледайки към приближаващия се фитнес:

- Ще уредим това.

След което тя паркира, слизаме от колата и вече виждам как излизащи от фитнеса мъже се зазяпват в Сидни. Тя ги игнорира все едно са дървета и двете влизаме във фитнеса.

Плащаме и после се насочваме към съблекалните. Почти влизам в мъжката, но Сидни ме вика, смеейки се. 

- Щеше да станеш свидетел на страхотна гледка. 

Усещам как се изчервявам и я подминавам бързо, а тя се смее още повече.

Залата е огромна и е пълна с хора и огледала. Не съм сигурна, че това ми харесва. Не ми се ще да се гледам точно докато приличам на разтапящо се от пот прасенце, опитвайки се да направи мускули.

Минаваме през бягащата пътечка, колелото, гладиатора, правим преси на на специална лежанка, от която цялата ми кръв се втурва в главата, вдигаме гирички, правим клякания, а най-любимото ми е кростренажора. Там се застоявам най-дълго и тъй като има само три, зад мен започва да се получава опашка от хора, затова слизам. 

Попивам потта си с кърпата, дадена ни още в началото, и вече мога да усетя напрегнатите си мускули и как утре ще имам зверска мускулна треска. Поглеждам към часовника и виждам, че са минали цели два часа, а скоро е време за урока ми с Лу.

Търся Сидни с поглед и я намирам да стои до някакъв направо страшен уред, който се използва от симпатично момче, с което сега разговаря. Улавям погледа й и казвам с устни, че отивам да се изкъпя в съблекалнята, за да тръгвам, а тя ми отвръща, че след малко идва.

Влизам в съблекалнята и мигновено нещо ми се струва различно. Защо няма никой? Така разхвърляно ли беше, когато идвахме? Това мъжки маратонки ли са? 

Изваждам ключа си и намирам номера на шкафчето си, но не влиза. Да не би да се е повредило? Не мога да си взема нещата, за Бога!

Спирам да шумя и се отпускам недоумяващо. Тогава чувам тих звук на течаща вода от банята зад мен. Надниквам вътре и почти си глътвам езика.

В душ кабината пред мен има мъжка мускулеста фигура, обвита в пара и вода. За щастие, вътре е толкова замъглено, че онези части не се виждат. Прилича на момче. Тъмната му коса е залепнала за скалпа и от нея се изливат струйки вода, а мускулите на широкия му гръб се движат под кожата, сякаш вътре има същество, борещо се да излезе на свобода. 

Целият му гръб и рамене са в татуировки. Но не са обикновени, а някакви странни, изобразяващи нещо, което не мога да видя ясно. И на всичкото отгоре, те сякаш трептят. Може би е заради парата или заради високо покачилото ми се кръвно от гледката. 

Очевидно е, че съм попаднала в мъжката съблекалня. Разумното нещо е да се обърна и да си тръгна, но аз стоя като закотвена на едно място и не мога да отлепя очите си от момчето. Защо, защо, защо? Хем умирам от срам, хем от любопитство. По дяволите. 

Дори ме накара да изпсувам за първи път! 

Силните му ръце се движат по тялото, отмивайки душ-гела, а после ги вдига, за да изплакне косата си. Гледам като хипнотизирана и се мразя заради това.

Сетне се обръща. Точно с лице към мен. И аз хлъцвам тихичко. Това е Иън.

Вместо да се втурна да бягам, аз застивам и се благодаря на Бог, че е със затворени очи. Защо, защо пак го срещам и то така? Това е повече, отколкото мога да понеса и въпреки това, продължавам да стоя. 

Не смея да погледна по-надолу от лицето му. Прекалено ме е страх от нещата, които мога да зърна. Парата продължава да се вие около него като змия, защитаваща плячката си, алчна да го има само за себе си. Сякаш и тя е пристрастена към него. 

"И тя" ли казах? Не ме слушайте какво приказвам.

Давеща се в мислите си, не забелязвам кога точно Иън е отворил очи, но сега не мърда и се е вторачил в мен. Усещам се как треперя. От притесние или от вълнение, не знам, но се чувствам ужасно неловко.

Тогава се случва нещо много странно. Обгръща ме познат, успокояващ мрак, звезди блещукат нежно около нас, а планетите ни обикалят, сякаш ние сме Слънцето, техният център. Центърът на всичко. 

Но всичко това е бледо в сравнение с яркостта, която излъчваме ние двамата. Особено той. Виждам го толкова ясно, сякаш към него са насочени хиляди прожектори. Чак е заслепяващо. Татуировките му, които пълзят и по гърдите и корема му, наистина трептят. Мастилено черни и наситени, вече мога да видя какво представляват.

Но преди това, Иън отвлича вниманието ми. Протяга ръка към мен, сякаш да ме докосне, но изведнъж всичко започва да изчезва и накрая отново сме в мъжката съблекалня. Аз дишам учестено, а той е опрял ръката си в запотената душ кабина. Тъмни мокри кичури опасват лицето му, ала очите му... Те сияят. Мога да видя толкова много неща в тях. Целият Космос. Звезди и планети с пръстени, и тъмнина, и светлина...

- Зара - промълвява дрезгаво той, а аз хуквам.

Трябва да се махна оттук.

A/N:

Мисля, че това е най-дългата глава, която съм писала. Та, как ви се стори? И харесва ли ви едита на Сидни горе? Това ми е любимата нейна снимка. ❤️ А цитатът там са нечии думи, ноо няма да издавам кой ги казва. ;)