На косъм съм да припадна. Съвсем сериозно.

Главата ми е замаяна, виждам черни петна пред очите си и вървя като пияница. Преди секунди дори се блъснах в стъкло и си ударих жестоко носа.

Най-сетне стигам до женската съблекалня (този път съм сигурна, че е тя) и сядам на дългата празна пейка между шкафчетата. Дишам тежко и имам странно усещане в носа, сякаш скоро ще ми текне кръв. Няма никой тук, затова не се сдържам и лягам на пейката. Затварям очи и опитвам да се отпусна, но тялото ми е ужасно напрегнато. Дали заради фитнеса или станалото преди малко...

Сериозно ли видях Иън в душ кабина във фитнеса? И дали си въобразих всичко това с Космоса? Сигурно. След това, което преживях, е напълно нормално. Нали?

Тогава какви бяха тези негови татуировки?! По дяволите (ужас, отново псувам), кълна се, че не бяха обикновени. Та те трептяха като нещо живо и истинско! Възможно ли е и това да съм си въобразила?

Клепачите ми сякаш сами се повдигат и се намирам да се взирам в заслепяващата светлина от лампите на тавана. Странно, но ми действа успокояващо.

Господи, видях Иън гол! 

Тази мисъл като че ли взема връх над всички останали, а не би трябвало да е така. Сърцето ми заплашва да пробие гръдния ми кош и да хвръкне щастливо обратно при него, но мислено го укротявам преди да извърши нещо нелепо.

Ами как каза името ми? Сякаш буквално извираше отвътре, от дълбините на...

"Спри!", скастрям се аз, преди това да е прераснало в повече, отколкото трябва да е.

- Зара? Какво правиш? Добре ли си? - чувам изумения глас на Сидни, а след малко я виждам над себе си, взирайки се стреснато в лицето ми. 

Премигвам и се изправям твърде рязко. Накъдето и да мръдна очите си, все още виждам светлината от лампата. Сега остана и да ослепея.

- Да не би да се претовари? Бледа си... - Сидни ме гледа разтревожено, а аз й се усмихвам, за да я успокоя.

- Всичко е наред. Май наистина прекалих с фитнеса - свивам рамене, опитвайки се да изглеждам небрежно. Няма нищо общо с тренировката...

- Тогава веднага след като излезем от този капан за потни прасета, отиваме да си вземем шоколад. Много, много шоколад, от който ще ни се повдигне...

- Сидни, става ми лошо само като слушам - засмивам се, търкайки очи. - Сериозно ли каза капан за потни прасета?

Тя кима и ми намигва. Въобще не изглежда като потно прасе, а по-скоро като модел на Victoria's secret, намазан с лъскаво олио, въпреки че нейното е пот. И все пак... Как успява да изглежда секси дори така? Не искам да си представям как изглеждам аз.

В този момент съзирам отражението си в огледалото пред мен и потръпвам. От кока ми няма и помен, сега прилича повече на птиче гнездо, отколкото коса, бузите ми са леко бледи дори и за моята тъмна кожа, устните ми са сухи и напукани, а накрая забелязвам и гурел, подаващ се грациозно от вътрешния ъгъл на окото ми.

Страхотно! Така ли съм се появила пред Иън? Майчице...

Срамът забива ноктите си в мен и дълго не ме пуска от хватката си. Следващия път, когато го видя, обещавам да изглеждам по-добре.

Чакай, да не би да се надявам да се срещнем отново? Какво ми става? Защо винаги, когато го зърна, в стомаха ми нещо потръпва, както и... там горе, в гръдния ми кош? Не са проклетите пеперуди, нещо друго е. Все едно някой дръпва нещо невидимо в мен и шепне до ухото ми "Виж, виж, той е тук!" Какво трябва да значи това?

Да не би... да харесвам Иън? 

Сидни ме изважда от транса ми, като тряска вратата на шкафчето си.

- Ще си взема душ, сега се връщам.

Душ... О, не, сега когато ходя до банята, постоянно ще се сещам за Иън ли? 

Проклинам момента, в който влязох в мъжката съблекалня.

Докато Сидни се къпе, аз се преобличам, подсушавайки потта си с кърпа и пръскайки се с обилно количество дезодорант. Опитвам се да оправя поне малко косата си, но това гнездо няма разплитане. Затова просто отново я връзвам на хлабав кок.

Когато и Сидни е готова, излизаме от съблекалнята и се насочваме към изхода. 

- Какво стана със сладура, с когото разговаря, преди да дойдеш? - питам я аз, мърдайки вежди, а тя леко се изчервява.

- Нищо, само невинен флирт. Поиска ми номера.

- И? Даде ли му го?

- Не. 

- Какво? - изненадвам се аз. - Че защо? 

- Аз... харесвам друг.

Тук млъквам. Защото съм почти сигурна кой е.

- Преди да ме обсипеш с въпроси за него, ще ти кажа кой е, но... не сега. Става ли? 

Кимам и й се усмихвам, а тя пита:

- Не си обидена, нали?

- Глупости. Когато си готова, тогава.

Тя ме прегръща през раменете с едната си ръка и вървим така. 

- Между другото, забеляза ли, че един във фитнеса постоянно те зяпаше?

Рязко извъртам глава.

- Мен?!

- Защо толкова се учудваш? Апетитно парче си.

Избухвам в смях. Аз - апетитно парче? Тя чува ли се? Това е лудост. Сигурно просто се опитва да бъде мила. Съжалявам, но съм се виждала в огледало. И не, не се подценявам. Аз просто съм реалист.

Сигурно този, който ме е гледал, е бил кьорав и всъщност е наблюдавал друг.

- Ама това е той! - извиква Сидни, докато минаваме през паркинга. Проследявам погледа й и застивам. - Честно, не си откъсна погледа от теб. Не исках да ти казвам, за да не се притесниш, но... Този е секси и сладък едновременно. Ако такъв ме гледаше, докато спортувах, щях да направя някоя глупост от смущение...

Сидни продължава да дърдори, докато аз гледам как Иън се качва на мотора си, вадейки телефона си от джоба на дънките. Пише нещо на него, после го прибира и взема каската си. Не я слага веднага. Взира се в нея дълго време и аз се чудя какво се случва в главата му.

- Зара, внимавай!

Изведнъж се блъсвам в нещо, което се оказва стълб, и падам по дупе на асфалта. Мамка му. Моля се да не ме е видял.

- Господи, добре ли си? Здравата се фрасна - Сидни ми помага да се изправя, а аз се старая да не гледам към препълнения паркинг. - Наистина ти трябва голяма доза шоколад.

- Май е така...

Скришом поглеждам към Иън и с ужас установявам, че ме зяпа. Подсмихва се. Да не би да ми се подиграва? Открито му хвърлям намръщен и гневен поглед и усмивката му изчезва. Просто се взира в мен.

Изведнъж се извръща и нахлузва каската си. Но преди това мога да се закълна, че видях как се изчервява. Той пък защо? Аз съм тази, която целуна стълба, а той най-нагло ме изрита на земята, докато Иън наблюдаваше отхвърлянето ми.

Той пали мотора и се изстрелва от паркинга, бърз като ракета. Де да можеше и аз да избягам от срама, който ме застига за втори път днес. И двата пъти заради Иън.

Как така не съм го забелязала на някой уред? Че и ме е наблюдавал! Сърцето ми бясно тупти, но аз укротявам разпалилите се надежди.

"Забрави, Зара. Не е това, което си мислиш. Може би просто ти се е подигравал колко си неопитна или те е съжалявал."

Да, но какво се случи в банята тогава? Не ми се струваше съвсем безразличен към мен, а и... не видях признаци да се притеснява от голотата си. Не че щях да забележа такива и иначе. Протегна ръка към мен. Или по-скоро я опря в душ кабината. Каза името ми по толкова странен начин. И сега разбрах, че ме е гледал във фитнеса.

Дали това може да означава нещо? Въобще не разбирам от тези работи, но не съм и сляпа.

О, я стига! Нак-вероятно просто преувеличавам и търся у него знаци за чувства като моите, фантазирайки си.

Разтърсвам главата си толкова силно, че бузите ми се разтрисат, опитвайки се да премахна шантавите и непонятни за мен мисли. От тях получавам главоболие. 

- Е? - обръща се към мен Сидни вече в колата.

- Какво?

- Какво ще кажеш за момчето?

Извръщам глава към прозореца, неочаквано засрамена.

- Това е той. Този, с когото се блъснахме.

Сидни ахва и покрива устата си с ръка.

- О, Боже, Зара... Не знаех, толкова съжалявам... И какви ли не глупости ти приказвах за него...

- Сидни, няма проблем, не е като да имам някакъв страх от него. Не си направила нищо лошо.

- Зара. Как, по дяволите, момиче, психиката ти не се е сгромолясала, след това, което ти се случи? Имам предвид, за малко да умреш... Това не е малко, нито леко за понасяне нещо. Как си толкова... силна?

- Казах ти, че животът ми преди беше едно нищо. Приемах го за даденост, не го ценях истински. Катастрофата ми помогна да осъзная, че всичко може да свърши за един миг. Просто ей така. А дори не бях топнала пръстта си в изпъстрената палитра на живота. Дори връхчето. Това не ме спира да треперя от спомена за удара. Но избягвам да мисля за това.

Тишината изпълва колата и се обръщам към Сидни. Гледа ме със смесица от съчувствие и възхищение. Долавям и гордост някъде там, в дебрите на дълбоките й сини очи.

Топла усмивка се разпростира на лицето й и тя пали колата. Не казва нищо. Но няма и нужда.

Усещам как приятелството ни достигна едно друго, по-задълбочено ниво.

***

- ПО-БЪРЗО!

Лу крещи, колкото и глас държи, опитвайки се да надвика моторния двигател и се справя чудесно. За разлика от мен... Умът ми постоянно е при сценката с Иън.

За малко да се изтърся на един завой, който дори не беше опасен. Карането ми е бавно и под всякаква критика. Когато се връщам при Лу, тя ме гледа шокирано.

- Какво ти става? Днес си дори по-зле от първия ти ден. А тогава не знаеше да караш.

Свеждам засрамено поглед.

- Състезанието е след няколко дни, Зара! Трябва да се стегнеш.

- Знам. Това няма да се повтори.

- Надявам се - казва тя предупредително.

- Ти ще участваш ли? - питам я аз, осъзнавайки, че досега не се бях замисляла.

- Не и тази година. Но ще идвам да те наблюдавам. Мисли му, ако не биеш! Ще бъде срам за учителя ти.

Гледа ме едновременно заплашително и шеговито. Мисля, че и двете знаем, че шансът да спечеля е малък. А и не отивам за наградата, а просто за тръпката.

- Хайде още един път! Този път само на задна гума.

Пребледнявам. Както съм разсеяна и невнимателна днес, нищо чудно да се претрепя. Пробвах два пъти на миналите уроци и бях опасно близо да падна на гърба си с мотора върху мен.

Но сега се качвам на мотора с подновена решителност и концентрация. Паля и се изстрелвам по безкрайния, пуст път с огромна бързина. Лу подсвирква впечатлена, а аз се усмихвам доволно под каската.

И тогава го правя. Надигам се на задна гума с усилие, при което всичките ми мускули пращят от напрежение. Ето защо Лу ми каза, че трябва да ходя на фитнес.

Тя надава възторжени викове, а аз успявам да издържа така около пет секунди, преди да се свлека и на двете гуми. Ох, какво удоволствие е да караш и на двете!

Връщам се при нея, а тя ме тупа по гърба.

- Браво! Най-сетне умът ти се върна в тялото днес.

Аз се засмивам и тя добавя:

- Другият път на предна гума.

Усмихва се невинно, а аз потръпвам от ужас. Тя шегува ли се?

- Не мисля, че ще успея...

- Не се тревожи.

- Лу, това ще свърши трагично...

- Зара. Стига. Остави на учителя си да прецени. А аз съм сигурна, че ще успееш. Няма да крия - ти си най-талантливият човек, който съм обучавала. А и не само. Малко се учат толкова бързо и са така добри като теб. За мен ти си си потенциален победител, независимо от твоята неувереност.

Примигвам поласкана и преглъщам прииждащите сълзи на благодарност. Сериозно ли мисли това? За първи път съм похвалена за нещо, което обичам да правя. Чувството е неописуемо. 

- Благодаря ти, Лу. Да кажа, че се радвам, че вярваш в мен, е твърде слабо казано.

- Хайде, хайде, без повече сърцераздирателни приказки. Стягай си задника за следващия път. Искам да си пушка.

След като се разделяме, ухилена до уши се прибирам вкъщи. Здрачава се и лек пролетен ветрец подухва, разхлаждайки напрегнатото ми тяло. Нямам търпение да се наям, да се просна на леглото и да полетя в страната на сънищата. 

Но фантазиите ми са разбити на пух и прах, след като чувам крясъци още от улицата пред нас. Първоначално изтръпвам, защото по график не би трябвало да има никой вкъщи. Но после замръзвам, осъзнавайки, че никога не съм чувала крясъци в семейството ни. А те несъмнено идват от нашата къща.

Мога да чуя виковете на баща ми толкова ясно, че все едно е до мен. Приближавам се плахо до входната врата, не знаейки какво да очаквам. Тогава ги чувам:

- Мамка му, кога успя да изхарчиш парите, Дорис? КОГА?! Въобще някога пукало ли ти е за Зара?

Когато чувам името си, потрепвам. Но какво общо имам аз с парите? 

- Тогава бях изгубила всякакви надежди, Джошуа... - до ушите ми достига пресекващия глас на майка ми и сърцето ми се къса. Чувам и воплите й, срещу които баща ми изглежда свиреп и зъл. Но той не е такъв.

- Как може да изгубиш вяра в собственото си дете? А и какво общо има това с образованието й? Мислеше, че няма да следва ли? Затова реши да изхарчиш парите, без дори да се допиташ до нея? Що за майка си ти, по дяволите!

Не мога да позная баща си. Усещам се как настръхвам заради думите му и тона, който използва. А майка ми... майка ми не казва нищо. Само плаче. Това значи ли, че потвърждава думите му? 

После трясък от някакъв предмет, удрящ пода, проглушава ушите ми и аз нахлувам вкъщи. Гледката е потресаваща.

Баща ми се е подпрял на кухненския плот и диша тежко, лицето му е гневно и тъжно едновременно. До краката му има паднала дървена купа. А майка ми е с лице в шепи, седяща на стол до масата, където ядем, и се съдира от плач. Никой не забелязва присъствието ми. Чудя се къде ли са сестрите ми.

- Какво се случва? - гласът ми е като ледени тръни, забиващи се в слуха на мама и татко и моя включително.

Баща ми се стряска и ме поглежда. Майка ми сякаш не ме чува и продължава да излива душата си в сълзи, потънала в свой собствен свят.

- Скай... 

Отивам до мама и слагам ръка на гърба й. Той се тресе неистово под нея. Тя вдига измъчен поглед към мен и прошепва:

- Съжалявам. 

Хвърлям поглед на татко и питам:

- Някой ще ми обясни ли какво се случва?

Той преглъща и казва:

- Пазехме пари за следването ти, но... вече ги няма - тук поглежда към мама, която се свива. - За какво ги изхарчи, Дорис?

- Аз... имахме финансови затруднения и теглих кредит, за да мога да се справя поне донякъде с тях... Н-но после не можех да го изплатя и... и взех парите, приготвени за университета ти...

- Можехме да намерим начин да се справим и без това! - вената на врата на баща ми тупти, а аз отивам до него, покривайки ръката му със своята. - И продължаваш да ходиш на онези йога класове, който поглъщат толкова много пари! Що за...

- Спрете и двамата.

Не мога да понасям да се карат. Никога не съм ги виждала такива и ме боли. В момента чувствата ми са ужасно объркани и смесени и съм ужасно уморена и ужасно много искам да се кача в стаята си и да съзерцавам небето, но съдбата не ми е замислила това. Съдбата е ужасна.

- Не искам да спорите. Моля ви. Винаги сте били от онези родители, които постоянно доказват любовта си един към друг, а сега да ви видя така... - гласът ми секва и аз преглъщам сълзите, не смеейки да погледна никого в очите. - Ще се справим, ясно? Ако трябва, ще си намеря работа и ще спечеля достатъчно пари. Не искам да се тревожите за това. 

Вече знам как да си ги набавя, но няма да е от работа. А и така ще останат пари, които да дам на семейството си, за да погасят разходите.

Да спечеля Състезанието сега е от жизненоважно значение. Единствената ми цел. 

Татко ме прегръща, изпращайки успокоителни импулси по опънатите ми нерви, а майка ми стиска едната ми ръка нежно, все още седейки на масата. 

- Всъщност къде беше досега? - отделя ме от себе си баща ми и се взира подозрително в очите ми. 

Ами сега? 

A/N:

Айде, честит ви 15-ти септември! :) Пожелавам ви възможно най-малко адската учебна година, въпреки че това е невъзможно. Все пак - приятно оцеляване! :') 

Нова глава не знам кога ще има, ще се опитам да е скоро. ^^

Благодаря ви пак за търпението, надявам се да съм ви зарадвала поне малко в този "прекрасен" ден. ;) 

Също така ще се радвам, ако някой иска да подкрепи историята в The Glass Awards, организирани от sserialkiller. Благодаря на тези, които вече го направиха! ♥