Отварям очи и примигвам от ярката слънчева светлина. Първото, което виждам, е стената срещу мен и снимките на нея по цялото й протежение - снимки на небето в различни стадии на деня и в различни кътчета от света. Мое дело са и ужасно много се гордея с тях. Всъщност, може би те са единственото нещо, с което се гордея. Заедно с фотоапарата ми. Той и аз сме едно цяло. По всяко време съм с него освен когато спя, за да мога да запаметя всеки красив небесен момент. А те всички са красиви. Точно както сега.

Обръщам се към големия прозорец в стаята ми и се усмихвам блажено към невероятния изгрев. Днес е особено впечатляващ - слънцето лениво си пробива път през облаците и ги кара да се оцветят в най-топлите и нежни цветове. Сърцето ми се изпълва само като виждам гледката. 

Отмятам завивката, грабвам фотоапарата и отивам до прозореца. Фокусирам и запаметявам и този момент. Гледайки през обектива, си мисля какво би било да се пренеса там, да бъда в самия изгрев. Да се докосна до облаците, дори да се превърна в тях...

Разтърсвам глава и обръщам гръб на прозореца. Ако не се опомня бързо, мога да остана с часове пред него, погълната от висините. 

Запътвам се към огледалото, за да оправя и без това безнадеждната си къдрава коса, стърчаща във всички посоки, и се отправям към долния етаж за закуска. Не че ми пука за външния ми вид или нещо такова, но просто косата ми е нещо, с което трябва да се боря, за да бъде в що-годе приличен вид.  

Ако се чудите, със семейството ми закусваме доста рано по простата причина, че всички сме ранобудни. Никой не е на работа или на училище, защото е събота, което значи че всички ще закусваме заедно.

- Охо, Айнщайн благоволи да слезе - обажда се по-голямата ми сестра Мира и аз изсумтявам при новия ми прякор, който естествено е заради косата ми. Всеки ден ме нарича по различен начин - вчера бях кралски пудел, онзи ден - излязла от центрофуга, а по-предния ден - бръкнала в контакта. Не и отвръщам, защото просто няма с какво да я затапя - тя е перфектна, също както и по-малката ми сестра Ирина. И двете имат по-светла кожа от моята, приличат повече на баща ми по това, дългите им руси коси също са от него, а сините очи са на майка ми. И тук идвам аз, цялата в цвят кафяво - по-тъмната кожа от майка ми и тъмнокафявите очи от баща ми. По нищо не приличам на сестрите си, освен по брадичката. 

- Добро утро, Скай - усмихва ми се баща ми, наричайки ме така, заради любовта ми към небето. Той е може би единствения човек в семейството, който не ме смята за луда заради странна ми мания и който не ме критикува, че не правя нищо друго, освен да снимам небето. 

- Бас държа, че си висяла поне половин час пред прозореца да снимаш изгрева. Права ли съм? - вдига вежда Ирина и аз разсеяно кимам, настанявайки се на масата.

- Признай си, че днес е хубав, дори аз бих го снимала, въпреки че мразя да го правя - казва Мира. Това е поредното нещо, по което се отличавам от сестрите ми - те, двете мразят да снимат, каквото и да било, освен себе си, докато аз от години не съм си правила снимка. Всъщност, снимки на нищо не съм правила, освен на небето.

- Скъпа, днес със сестрите ти ще ходим на пазар за дрехи, предполагам няма да искаш да дойдеш? - пита ме майка ми и аз автоматично поклащам глава. Оценявам това, че все пак се опитва да ме включи в семейните дейности, но истината е, че тя винаги е обичала повече сестрите ми по простата причина, че мен просто не ме разбира. Те са по-близки до нейния характер и предпочитания, докато аз... аз съм нещо като черната овца в семейството. Или по-скоро - небесната овца.

С баща ми обаче сме на една вълна. Както съм забелязала, той обожава да прекарва време с мен, както и аз с него, защото и двамата сме от мълчаливия тип. Просто взаимно харесваме компанията си. Всъщност, баща ми е единственият ми приятел, колкото и жалко да звучи. В училище, а и извън него, съм аутсайдер. Да, говоря си понякога с мои връстници, но когато виждат колко разсеяна съм, ме оставят. Неведнъж съм спирала насред изречението си, за да зяпам небето.

Но истината е, че не ми трябват приятели. Чудесно се справям и сама. Не ми трябва никой друг, стига да имам възможността да се наслаждавам на небесата. 

Когато свършваме със закуската, баща ми предлага да отидем на хълма до къщата ни, тъй като и двамата нямаме какво да правим, и аз се съгласявам. Вземам фотоапарата си от стаята ми, преобличам си пижамата и двамата излизаме. 

Винаги съм харесвала мястото, където живеем. Къщата ни се намира до едни хълмове в края на града, а доста надолу по пътя започват останалите къщи, магазини и въобще хора. Сякаш сме изолирани от света и това много ми допада. 

Изкачваме единия хълм и се пльосваме под сянката на едно дърво. Оттук небето е просто уникално - оранжево прелива в синьо, а малки облачета са пръснати по него, които ми напомнят на памук. Щрак. След малко слънцето се скрива за малко зад един облак и светът става с един нюанс по-тъмен. Щрак. 

Обръщам  се към баща ми, а той ме гледа и се усмихва.

- Възхищавам ти се. Не ти пука за нищо и никого, просто правиш това, което обичаш, напълно си отдадена на него, без да те е грижа какво мислят околните. 

- Радвам се, че ме разбираш, татко - облягам глава на рамото му, а той ме гали по косата. 

- Но, скъпа, замисляла ли си се какво ще правиш, когато пораснеш още малко? Трябва да станеш по-самостоятелна и по-общителна, за да успееш в живота. Вдругиден навършваш 18, а още нямаш никакви приятели. 

Това е странно. Досега не ми е говорил такива неща.

- Трябва да градиш връзки с другите хора, Зара.

Сега ме нарече по име. Става още по-странно.

- Излизай. Сприятелявай се. Забавлявай се. Живей. 

- Татко...

- Не казвам да загърбиш това, което сега правиш. Но понякога ме боли да те гледам как се изолираш от другите, погълната от своя собствен свят, в който живееш. Харесва ми да знам, че наистина има нещо на този свят, което те вълнува. Но разбери, че небето няма как да ти помогне да се издигнеш в живота. Слез на земята, Скай. 

- Мама ли те подтикна да ми дръпнеш това конско?

Баща ми прави физиономия. 

- Това не е конско и не, аз сам се подтикнах. Опитвам се да ти кажа, че...

Вдигам ръка и го спирам.

- Разбрах. Схващам. Изгубих и теб. Вече и ти ме смяташ за луда. Мислех, че поне на теб мога да разчитам да ме разбереш, но рано или късно това щеше да се случи. Със всички се случва. - поклащам глава със сълзи в очите.

- Скай, моля те, опитвам се да ти помогна...

- Да, това каза и психологът ми преди напълно да се откаже от мен...

Ставам и се запътвам към къщата.

- Скай!

Вече си нямам никого.