Прибирам се на бегом в стаята си, слава Богу няма никого вкъщи, който да ме види как плача. Тръшкам се на леглото и заравям лице във възглавницата. Моментално я намокрям. Дали мога да се удавя в собствените си сълзи?

Не съм плакала от години. Може би просто защото не се е случвало нищо кой знае колко емоционално в живота ми досега. Примирих се с това, че майка ми и сестрите ми ме смятаха за луда. Примирих се и с това, че ме пратиха на психолог. И когато не даде резултат, и на още един. Не пророних и сълза. Колкото и да се опитваха да ме извадят от света, в който бях "заседнала", не се получаваше. Просто защото аз не исках.

След това престанаха да се занимават с мен. Единственият, който ме подкрепяше през цялото време, беше баща ми. Толкова го обичам, сигурно колкото и небето!

И сега се случи това. Не съм сигурна какъв беше този негов изблик на откровения и наставления, но никак не ми хареса. Ама никак. Звучеше досущ като майка ми и последния ми психолог. Почувствах се предадена, изоставена...

Изгубих и последния човек, който мислех, че ме разбира. Че ме обича, въпреки странностите ми. 

Подсмърчам и ридая, опитвайки се да заглуша шума, идващ от мен. Не искам никой да разбере, че плача. Че преди малко нещо в мен се пречупи. 

Поглеждам към прозореца. И ето го небето в цялото си величие и съвършенство. Поне то успява да ми вдъхне малко утеха, а дори не прави нищо. Една птица прелита пред прозореца ми и каца на клон на дървото отсреща. Завиждам й. Много. Тя има възможността да лети, да лети в небето, да се докосва до облаците. Да ходи, където си иска. 

Така ли му викат момичетата, когато видят своето момче в компанията на друга? Ревност? Мисля, че току-що я изпитах. Ревност от птица. Изсмивам се, въпреки че плача, и се получава странен гъргорещ звук, от който сбръчквам лице. Прозвучах като вещица. А може би съм... Само че, къде ми е метлата? 

Ставам бавно от леглото. Метла има в мазето. Но ако изляза с нея, ще привлека прекалено много внимание, а аз не обичам това. 

Излизам от стаята, баща ми никъде не се вижда. Ако взема колелото, определено няма да съм толкова център на вниманието, колкото с метла. Отивам до гаража на къщата ни и оттам изваждам очуканото ми светлосиньо колело. Отдавна не съм карала, защото не обичам да се показвам пред хора, но този път ще направя изключение. Нуждая се вятърът да ме обрули и да проясни мозъка ми. 

Не вземам нищо съм себе си. И без това скоро ще се върна, така че няма да ми трябват нито телефон, нито пари. 

Подкарвам по една тиха алея, по която от двете й страни има дървета, разцъфнали, във всякакви красиви цветове, но най-вече розово. Топлият вятър раздухва цветчетата и те политат в изящен танц, образувайки мини буря. Толкова е красиво, че затаявам дъх. Спирам с колелото и насочвам фотоапарата си към небето, опитвайки се да хвана и танцуващите цветчета. Получава се уникална снимка. Непременно ще си я сложа на тапет, като се върна. 

Отново подкарвам и за съжаление, скоро алеята свършва и се налага да мина през най-напрягащото за мен място - кварталът, пълен с хора. Тийнейджъри са насядали по бордюрите, а майки с деца обикалят по супермаркетите и площадките. Няколко мъже са се събрали да пият и пушат, а бездомници обикалят и просят.

Чувствам се като на подиум. Всички ме зяпат. Винаги така става. След това чувам шепота им. 

- Каква коса...

- Дали отглежда птички в нея? Може би дори...

- Млъкнете, чува ви...

- ...май е плакала... очите й....

- ...харесвам фотоапарата й...

Цялата съм зачервена и съм се свила и когато чувам последната реплика, се обръщам към този, който я е казал. Момиче на моите години, обкръжено от други тийнейджъри,  ме гледа с интерес в очите, а другите се смеят на нещо. Лека усмивка се появява на лицето й и тя ми кима. Мисля, че е от часа ми по геометрия в училище. И аз й кимам и продължавам по пътя. Леко съм изненадана, че ме поздрави, защото по принцип не го правят. Или знаят, или подозират колко съм смахната.

Най-сетне преминавам квартала и си отдъхвам. Сещам се какво говореха и докосвам с една ръка очите си. Подути са, защото забравих да ги измия. Кой знае на какво изцъклено, рошаво момиче съм приличала. Но това е без значение, мнението им не ме засяга.

Аромат на трева и цветя ме удря в носа и аз вдишвам дълбоко. Около мен и шосето, по което карам, е пълно с красиви полянки и дървета. Поглеждам нагоре и виждам как небето е очертано от короните на липите и дъбовете и прилича на пътечка, водеща към Рая. Птичките чуруликат и е толкова приятно, че мога да остана тук вечно. Обичам пролетта. 

Приближавам един завой, но виждам, че няма коли или други превозни средства, тихо е и никой не ме гледа, затова затварям очи и разпервам ръце. Добре, че мога да карам, без да използвам ръцете си. 

Представям си, че съм птица и летя високо в небето, вятърът ме брули и аз се спускам нагоре и надолу, преминавам през облаци, а лъчите на слънцето стоплят кожата ми. Не чувам нищо около себе си, освен шумящия вятър. За момент се чувствам толкова свободна и щастлива, че имам усещането, че бих заговорила всеки за времето или за каквото и да било без никакви задръжки. Чувствам се жива. 

След това се опомням и рязко отварям очи. Но е прекалено късно. 

Шумът от ревящ мотор е толкова близо до ушите ми, че се сепвам и поглеждам встрани, откъдето идва. След това всичко става много бързо.

На самия завой съм и е просто неизбежно. Момчето, което кара мотора и е без каска, ми крещи нещо, но не го чувам. Прекалено близо сме. И двамата караме с висока скорост. Няма време да спрем, въпреки че той се опитва. За една стотна от секундата ушите ми заглъхват, всичките ми сетива сякаш се изключват, освен очите. Виждам само почти срещналите се мотор и колело и си помислям "Ще умрем.", точно преди да се блъснем с трясък.

 И всичко това става за една секунда. Нямам време дори да го осъзная, да се шокирам или да се страхувам, просто се случва. 

След това... няма след това.