С мен се случва нещо странно. Не се ли предполага да съм мъртва? Да не чувствам, да не мисля? Да виждам разни тунели и пътища към Рая?

Имам усещането все едно някой реже с нож през мен, раздира ме. Изпитвам адска болка навсякъде и на всичкото отгоре, нещо в мен, вътре в мен сякаш се опитва да излезе навън. Чувствам се ужасно. Не, това е прекалено слаба дума. Чувствам се изкормена, пребита и въобще... като мъртва. Но не съм.

Изведнъж се понасям нагоре. Както си лежах, си литнах. Крила ли ми поникнаха? Оглеждам се около себе си и с потрес забелязвам, че съм вече няколко метра над земята и... тялото ми е проснато на улицата. Лежа там в странна, изкривена форма на едната си страна, така че не виждам много в какво състояние съм. Но как...?

Поглеждам летящата аз и съзирам едно доста бледо копие на себе си, едва ли не прозрачно. Това духът ми ли е? 

Нещата започват да стават все по-странни. 

Втренчила съм поглед в неподвижното ми тяло на земята, когато забелязвам някакво движение с периферното си зрение. Обръщам поглед натам и и хлъцвам от ужас, но не се чува звук.

Малко по-нататък от мен и изпотрошеното ми колело е преобърнатият мотор, който пуши, и след малко виждам и момчето, при чиято гледка ми иде да се разплача... Заради окаяния му вид, заради това колко невнимателна бях, заради това какво причиних и  въобще заради цялата тази ситуация... Но странно, не се интересувам толкова много за себе си. Някак си облекчена съм, въпреки че още не знам защо точно.

Момчето, което допреди малко също лежеше неподвижно на асфалта, сега се изправя бавно до седнало положение, като придържа лявата си ръка. Може би е счупена, ако съдя по това как съска, когато се наложи да я раздвижи. А и по ъгъла, под който е застанала.

Чувствам се много странно да наблюдавам всичко това отгоре. Направо сюрреалистично. 

Той се оглежда наоколо, сякаш да сканира обстановката, сякаш си припомня какво точно е станало. Забелязвам, че от рана на челото му тече кръв и се спуска към устата му. Когато стига дотам, тийнейджърът я изплюва. Виждам как ръцете му треперят неистово, погледът му блуждае, струва ми се доста дезориентиран. 

След това погледът му попада на мен. Или по-скоро на тялото ми, проснато на земята. Очите му се разширяват и той преглъща мъчително. Дотътря се към мен и го чувам как си мърмори:

- Бъди жива, Господи, моля те, бъди жива...

Стига до мен, но не смее да ме обърне. Леко ляга до мен, така че да види дали ми има нещо, без да се налага да ме премества, защото си е опасно, и след малко ахва. Нямам представа защо, а и не съм сигурна, че искам да разбирам. Изражението му е шокирано и обладано от страх, когато отмята косата от врата ми, за да провери пулса ми. Започва да се тресе и да повтаря "не", втренчил поглед в лицето ми. Изпада в неконтролируеми спазми, но вече почти не мога да го видя, заради височината, на която съм. Издигам се към небето, без да мога да направя нищо.

Не знам какво се очаква от мен. Страшно объркана съм, а мислите ми са в пълен хаос. Всякакви въпроси напират да бъдат изречени, въпреки че няма кой да ми отговори. Не плача. Не знам дали това е хубаво или не. 

Радвам се, че момчето е живо, въпреки че аз май не съм, което очевидно силно го обезпокоява, но мен - не. Чувствам се сякаш най-сетне съм излязла на повърхността, след като дълго време съм се лутала под водата. Свободна съм. 

Мъртва съм, но съм свободна от оковите на живота. Чувствах се като затворник в собствения си живот през времето, когато не гледах или не снимах небето. 

Небето. 

Поглеждам нагоре и виждам как се приближавам към мечтаната "дестинация". 

Небето за мен е като музиката за някои хора, като морето или океана - за други, като любовта - за трети. То е моето всичко. И точно заради това се радвам както никога досега. Разделям се със семейството ми, оставям катастрофа и един безсмислен живот зад гърба си и отивам към мястото, на което винаги съм искала да бъда. Мечтала съм за този миг през цялото си съществуване и чак сега го разбирам. Вярвам, че на никого няма да липсвам. 

Рея се през пухкави облачета и през невероятно сините небеса и чувството да гледам и да усещам всичко това от самото небе е неописуемо. Красиво. Впечатляващо. Вдъхновяващо. Птици летят покрай мен и най-сетне мога да се порадвам на това, на което се радват и те, отблизо. 

Смея се, щастлива съм. Разпервам ръце и докосвам облаците. Изпитвам онова върховно чувство на радост в сърцето си и мисля, че така не съм се чувствала досега. Де да имах фотоапарата си с мен. Щяха да станат уникални снимки. 

Интересно ми е накъде отивам всъщност. Не чувствам нито студ, нито вятър, не мога да издам и звук. Предполагам, така е с духовете.

Продължавам да се издигам нагоре. И продължавам. Имам чувството, че е така до безкрай. Докато накрая...

... не преминавам в Космоса. Преди дори да успея да мигна, вече мога да видя планетата Земя от самия Космос. Какво се случва? Дали теорията, че се превръщаш в звезда, когато умреш, не е вярна?

Никога не съм вярвала, че някога ще се озова в Космоса. Но ето ме - тук, сред планети и звезди, малки и големи, и... много, много тъмнина.

Имам усещането, че обикалям от часове. Дори повече. Времето се точи мъчително, а аз нямам представа какво става. Започвам да се паникьосвам. Това не е нормално, аз не се чувствам нормално. Това със всички, които умрат ли се случва? 

Осъзнавам колко необятен е Космосът и въпреки това се чувствам като затворник. Мисля, че пропускам нещо. Нещо важно, което би ми обяснило поне малко какво става с мен. Но преди да мога да измисля каквото и да било, се озовавам пред гигантска черна дупка.

Да. Черна дупка. Чела съм за тях, но никога не съм мислила, че съществуват. Шокът от това, че се запътвам към нея и страхът, от това, че може да ме погълне, ме кара да треперя и да получавам странен гърч. 

Не... това не може да се случа...

Аз наистина летя към нея, без да мога да спра, и се насочвам право към плашещата й чернота. Крещя безмълвно и се моля да спра. 

Не искам, не искам да влизам в нея. Защо летя към нея, кой ме управлява? Размахвам ръце и крака в опит да спра, но не се получава. Няма какво да направя. Явно просто трябва да се оставя на произвола на съдбата.

С широко отворени очи наблюдавам колко близо съм до нея, колко е огромна и всяваща страх. Чувствам се изключително малка и незначителна на фона на черната дупка и Космоса. 

След това тя ме поглъща. И разтърсваща болка преминава през мен.