Отварям уста в безмълвен писък. Толкова боли. Все едно ми одират кожата и ми слагат нова... Колко още болка се налага да понеса, откакто умрях?

Всичко, което виждам, е една голяма чернота. По-страшно е, отколкото да се луташ из Космоса, чувствам се много по-изгубена и самотна. 

Около мен се разбиват черни вълни и ме блъскат насам-натам. Минават през кожата ми, наелектризират я и косъмчетата ми се изправят. Главата, тялото, крайниците, дори сърцето ме болят. 

Изведнъж всички чувства изчезват и аз рязко се сблъсквам с нещо много твърдо. След това върху мен се излива кофа с вода. Доста продължително, бих казала. Може би е цял казан? 

Осъзнавам, че това е дъжд по миризмата. Щом вали, значи... Отварям очи и се надигам от положението, в което съм. Паднала съм върху земята или по-точно, върху улица, пълна с коли. Улучила съм час пик. Преди да мога да се преместя накъдето и да било, кола минава през мен. След това още една. И така всички се редят, все едно съм просто въздух. Ами... аз всъщност съм. 

Дръпвам се встрани от шосето. Вали като из ведро, небето е мътно и тъмни облаци са се скупчили над главата ми. Светкавици и гръмотевици раздират небето. На мястото, на което живях, никога не е валяло така. Климатът е много по-различен. Не познавам и обстановката. Следователно, не съм се върнала там, откъдето идвам. 

Косата ми вече цялата е мокра и е залепнала по лицето ми. Дрехите ми също са подгизнали. Хубавото е, че не усещам студа или мокротата. 

Загледала съм се в мрачното небе, мислейки къде съм и какво се очаква от мен, когато клаксон ме изтръгва от унеса ми. Поглеждам към шосето и виждам автобус, пълен с ученици и пенсионери. 

И в момента, в който минава покрай мен, забелязвам себе си вътре. Застанала съм до прозореца, пристисната от многото души, и разговарям разпалено с някакво момиче. След това и двете избухваме в смях, аз си удрям челото в стъклото и още повече се заливаме от смях. Всички ни гледат. Толкова се втрещявам, че залитам напред и автобусът почти ме смазва. Но после се сещам, че това няма как да стане. 

Той отминава, заедно с другото ми аз, и аз мигам тъпо след него. Шокирана съм от няколко неща:

1. Видях себе си. 

2. И в същото време това сякаш не бях аз. 

3. Не носех фотоапарат на врата си. Вместо това на гърба си носех огромен калъф и мисля, че вътре имаше китара. Аз и музикален инструмент?!

4. Общувах с друг човек. И то изключително свободно. Смеех се. Бях щастлива.

Изпитвам някакъв инстинкт да се обърна и да последвам другото ми аз и това и правя. За мой късмет, вече мога да управлявам сама тялото си или, по-скоро, духа си. Следвам автобуса без никакви проблеми - като дух съм много по-бърза, отколкото в действителност. 

Но след това забелязвам нещо, което ме кара да се закова на място. Европейският стил сгради, това време... и тогава зървам в далечината Айфеловата кула. 

Аз съм в Париж. Какво, за Бога, правя тук?! 

Винаги съм искала да дойда тук с татко, но никога не съм и предполагала, че ще се озова тук, след като умра, сама. 

Шокиращите неща през последните няколко часа започват да стават твърде много и имам чувството, че мозъкът ми ще се пръсне. Имам толкова много въпроси, а дори нямам на кого да ги задам. А това са въпроси, които са съществени, нуждая се от отговор в скоро време, иначе не е изключено да се чална в задгробния си живот или какъвто там се води. Ако вече не съм се...

Настигам автобуса и след малко той спира на една спирка, пълна с хора, разтворили чадъри, за да се предпазят от дъжда. От претъпкания автобус слизат също толкова много хора, колкото и влизат. Аз също слизам. Заедно с другото момиче. И китарата.

Всичко това е толкова сбъркано...

Следвам ги през улиците и в същото време разглеждам околността. Минаваме покрай уютни кафенета, пекарни, най-различни магазинчета, ниски цветни сгради, докато накрая не стигаме до голямо красиво училище в цвят кестен. Отгоре има надпис: Music Academy International. 

Уау. Меко казано съм впечатлена. Това просто не е възможно да съм аз. Може би е само момиче, изглеждащо като мен. Защото нямаме нищо друго общо... Дори не говорим един език, въпреки че по някакъв странен начин разбирам всичко, което се каже на френски от хората около мен.

Двете момичета влизат и аз се чудя дали да ги последвам. Но накрая го правя и.. дъхът ми спира. Няма нищо общо с моето училище. Вътре е красиво, чисто, пълно с хора с решителни и интелигентни изражения, на които им личи, че имат някаква цел в живота.

- Зара! - някой ме вика и аз се обръщам, стресната. Осъзнавам, че вика другото ми "аз". Момче е. Когато тя го вижда, се ухилва до уши. Честно казано, никога досега не съм се усмихвала така. Още по-малко, заради момче. 

Прегръщат се и той я целува леко по устните. Челюстта ми пада. Това да видиш как целуват момиче, което изглежда досущ като теб е най-странното чувство на света. 

- Иън, стига, ще закъснеем за репетицията - изчервява се Зара и леко го отблъсква назад. Боже, така ли изглеждам като се изчервя? Не, че по принцип се изчервявам, де... 

Тогава успявам да видя лицето на момчето и за стотен път в рамките на няколко часа успявам да се шокирам. 

Това е момчето, с което катастрофирахме. Или поне много прилича на него. Същите азиатски черти, същата къса кестенява коса и тъмни очи. Но тук я няма счупената ръка и кръвта по лицето му. Това е една доста по-... чиста версия на него. Сладък е, признавам.

Но въобще нормално ли е и двамата да се окажем тук? Що за съвпадение е това? На едно и също място, по едно и също време? Да не би и той да е умрял и да е дошъл тук? От друга страна, това не е възможно, при положение че той не е дух. Всички го виждат. 

Господи, защо всичко трябва да е толкова объркано? Нищо не разбирам! И какво изобщо правя тук? Гледам как някъде другаде другото ми "аз" си живее живота, целува се с момчета и общува, без да й мигне окото? Предполага се да й завиждам ли?

Е, не се получава. Прекрасно знам, че да се родя е било грешка, че чисто и просто не пасвах на света, в който живеех, и всички го разбираха.

Чакай малко... Ако се замисля, възможно ли е да съм попаднала в... някаква паралелна вселена? Защото, истината е, че не се сещам за друг вариант. Аз, Иън, реалният свят... Определено не е Раят или Адът, следователно остава да е това. Въпреки че ми се струва прекалено сюрреалистично. Но какво от това? Щом се озовах в Космоса и минах през черна дупка, значи всичко е възможно.

И какво сега? Тук ли ще си остана? И тук ли ще се чувствам затворена, преследваща щастливото ми "аз"? Няма ли да има свобода за душата ми? Не мога ли просто да умра спокойно, както всички останали? Като се замисля, не знам какво става с душите на умрелите. Дали се случва същото, каквото и с мен? 

Възможно ли е да срещна нечий друг бродещ дух?

Когато отново връщам поглед на "себе си", за момент не я виждам, но след това я зървам сред тълпата. Държи се за ръка с Иън и тримата с приятелката на Зара си бъбрят весело. 

Хм. Подхождаме си. Аз и Иън. Не, че разбирам от такива работи... И не че имат значение сега...

Поглеждам през големите прозорци към небето по навик и точно тогава светкавица го прорязва, докато дъждът ромоли силно. Всъщност, доста ярка светкавица. Прекалено ярка. За момент ме заслепява и затварям плътно очи.

Имам чувството, че озарява цялата сграда. Никой друг ли не го забелязва?

Но когато отново ги отварям, виждам, че мястото, на което съм, далеч не е музикалната академия.