Щом дойдох в съзнание усетих нечии устни върху своите. Втрещих веднага щом отворих очи и видях, че са на Тео.
Сритах го с крак и той се отдръпна от мен.
- Какво правиш? - попитах.
- Беше на ръба на смъртта! - скара  ми се той - Отново!
- И ти реши да ме целуваш за сбогом ли? - намръщих се и станах от земята, осъзнавайки, че съм подгизнала и мръсна.
- Правех ти изкуствено дишане! - поясни ми Тео изнервен.
Игнорирах го и извадих стилито от ботуша си, а след това докоснах драскотините, които ми остави обезумялата русалка. Нарисувах се Иратце на мястото на раната и тя бързо изчезна.
Случаят беше разрешен, затова тръгнах в посока на института.
- Рейчъл! - обърнах се и Кас ме хвана за рамото.
- Какво? - отбягвах погледа му.
- Спри да рискуваш живота си постоянно! - скара ми се.
Забих ноктите си в ръката му, изнервена от това че отново ме упреква, при положение, че им спасих животите.
- Аз съм ловец на сенки! Това е моя живот! А ти нямаш абсолютно никакво право да ме командваш! - изсъсках и тръгнах напред.
Привечер се прибрахме в института. Качих се в стаята си и се изкъпах. След това обух черен клин, син потник и сива жилетка. Сресах косата си и седнах да напиша доклада за случая. След това слязох при ръководителката.
- Здравей, Рейчъл! Как мина днес? - усмихна ми се, а аз и дадох папката с доклада.
- Наистина бяха русалки, но не бяха добре. Сякаш нещо ги е отровило и вече не са себе си. - обясних - Вътре направих скица на това, което представляваха.
- Изглежда доста реалистично, ти умееш да рисуваш? - попита ме.
- Ходех на уроци, но предпочитам музиката. - отвърнах.
- Ясно...а Кастиел и Теодор? - продължи Кия.
- Не съм ги виждала, откакто се прибрахме. - отговорих.
- Добре! Защото и те трябва да ми предадат доклади. - жената кимна - Колко бяха русалките?
- Много, над трийсет. - обясних.
- Повече, отколкото очаквах...защо не извикахте подкрепление? - стресна се тя.
- И сами се справихме. - успокоих ръководителката.
- Добре тогава! Свободна си! - каза ми накрая и излязох от кабинета, като се запътих към трапезарията, решена, че ще се нахраня добре.
Като видях, че няма никой, се запътих към кухнята и на врата ме лъхна приятен аромат.
- Мммм, мирише вкусно! - възкликнах със затворени очи и усмивка.
- Радвам се, че харесваш аромата. - пред очите ми стоеше Картър.
- Какво готвиш? - попитах.
- Пиле Тикка и картофено пюре. - отговори и се върна към продуктите.
- Индийска храна? - засмях се.
- Обичам да готвя, а чуждестранните кухня ми се отдава. - обясни ми.
- Това е много храна. За кого готвиш? - продължих.
- За тези, които свършихме с мисиите си по-късно. Което ще рече за нас тийнейджърите. - отговори и извади пилето от фурната, което беше залято със приятно ухаещ сос.
- Всички ли закъсняхте? - изумих се и усмивката слезе от лицето ми.
- Да. Случаят, за които ни изпратиха...да кажем само, че в долноземския хотел "Magic dust" имаше не един, а шест Тритонуса. - обясни ме изнервен.
- Шест?!  - изплаших се.
- Попринцип Тритонусите не са много опасни и са по-лениви, но тези бяха много по-силни и опасни. Без помоща на магьосниците там сигурно аз и Крисчън нямаше да сме живи сега. - довърши Картър - А вие защо се забавихте?
- Потънали кораби и лодки при делтата на Мисисипи. Виновни се оказаха 30 обезумели русалки. - разказах му накратко случилото се, като пропуснах момента с Тео и всичко след него.
- Какво?! Но как е възможно?! - въодушеви се той.
- Имах чувството, че са отровени. Целите им очи бяха черни, имаха остри зъби и нокти, а на опашката на последната имаше шипове. При малкия ми опит с магическия свят, но и видяното в кодекса, съм сигурна, че това не е нормално за русалките. - размишлявах.
- Става нещо. И другите закъсняха. Трябва да разберем какво е забавило тях. - каза Картър сериозно.
След като довърши вечерята, му помогнах да я сервира в трапезарията и скоро един по един всички останали от тийнейджърите дойдоха и седнаха по местата си.
Всички до един изглеждаха изморени и напрегнати.
- Пал, какво стана с Гидеон Ричардс? - Крисчън заговори първи, докато се хранехме.
- Де да беше само той! - отговори ядосана и се спогледа с Анастасия, сякаш се разбираха само с поглед.
- Бяха цели 10 обезумели върколака! Нападнаха ни веднага щом ни надушиха и се опитаха да ни разкъсат. Цяло чудо беше, че Луйзиана Орлео се появи и ни помогна да ги убием. - довърши Анастасия изморена.
- Нека позная, целите им очи са били черни? - включи се Тео.
- И имаха шипове по гърба, когато влязоха във вълча форма. - допълни Паулина.
Погледнах към Картър и срещнах очите му мигновено. Той кимна.
- А при вас, Сил? - заговори той.
- Чарлс Донъли ни чакаше с още 19 вампира. - въздъхна тя.
- Полудели, кръвожадни и чернооки. - описа ги Шейли.
Досега всичко съвпадаше. Със сигурност не беше просто случайност. Нещо се случваше с демоните, русалките, върколаците, вампирите. Бяха като отровени! Някой ги променяше, но каква е целта му? И кой всъщност е?
Кастиел разказа какво стана на нашата мисия, а след това и Картър.
- Занесохте ли докладите на ръководителката? - попита ги Тео.
  Всички кимнахме.
- Предполагам, че ще разследват случилото се, като забележат съвпаденията. - каза Тео.
- Би трябвало...а сега по-добре да се нахраним и да отиваме да си почиваме. - посъветва ни Крисчън.
Съгласихме се с него и продължихме да ядем.
  След това се качих в стаята си. Лежах на леглото си, гледах тавана и мислех, какво да направя. После започнах да рисувам скици на теориите си.
- Рейчъл? - погледнах към вратата и там стоеше Кас.
- Какво правиш тук? - надигнах се от леглото и го погледнах грубо.
- Трябва да поговорим! - каза.
- Слушам те. - бях любопитна.
- Не искам да сме скарани и да ми се сърдиш постоянно, затова, че не отвръщам на чувствата ти. - започна той и станах от леглото.
- Мислиш, че ти се сърдя за това? - изсмях се горчиво - Сърдя се, че се отказа от приятелството си с мен заради това че имам чувства към теб, без дори да си ме опознал. Изведнъж се отврати от мен, заради това. Не мога да го приема! И точно заради това започнах да ти отвръщам с това, което ми причини в онази вечер.
Мълчахме дълго и само се гледахме.
  - Виж, съжалявам, че съм те наранил, но нищо не мога да променя. - каза накрая.
Въздъхнах тежко.
- Къде е Кия? - смених темата.
- В кабинетът си, но защо? - попита ме, но аз го игнорирах и слязох по стълбите, носейки със себе си скиците с теориите и изследването за куршума, който ме застреля.
Заварих я да се целува със съпруга си, но щом ме видяха се дръпнаха един от друг.
- Рейчъл, защо си тук? - попита ме тя като се приближих, а Кас влезе след мен задъхан.
- Мисля, че знам какво става с долноземците. - отговорих.
- Рейчъл, нямаш доказателства! - обади се зад мен Кас.
- Но знам къде и как да ги намеря. - отговорих гледайки умолително Кия в очите.
- Слушам те. - погледна ме сериозно и отидох при бюрото.
- Помните, че бях простреляна с куршум от адамас, с демонска кръв в него и почти не загинах. - започнах, докато разгъвах рисунките си - Нефилимската кръв предотврати това да се преобразя и да изгубя ума си, насочвайки ефекта към смърт, но при долноземците е различно. В тях има демонска кръв, но смятам, че ги е сполетяло същото. Били са простреляни със същото оръжие и същите тези куршуми от адамас и демонска отрова, които не са ги убили, но след като в техните организми няма вещество, в случая при нас ангелска кръв, тялото няма защита от отровата и настъпва промяна в тялото, очите почерняват, по тялото израстват елементи, характерни за демоните, като шипове, остри зъби, дълги нокти. Губят разсъдъка си и нападат всеки, който видят, без да се замислят. Случи се при русалките, вампирите, върколаците. Но при демоните действа нещо друго. Попринцип адамаса на куршума би трябвало да ги убие, но демонската кръв намаля силата, а демоните обезумяват под ефекта на адамаса, зъбите им стават повече и по-остри... - говорех.
- Спри за малко! - прекъсна ме съпругът на Кия - От къде си сигурна за всичко това?
- Защото съм свидетел на случилото се! Чистите куршуми от адамас убиха русалките, но тези с отрова са с друг ефект. - обясних.
- Рейчъл, тази теория е напълно безпочвена! - добави Кия.
- Защо тогава не изследвате някое от телата? - неочаквано Кас се включи в разговора.
- Защото няма смисъл! Това са просто долноземци, решили да нарушат Съглашението, които вече са мъртви! - скара ни се тя.
- Но ще има нови, ако не направим нещо! - протестирах.
- Повярвай ми, няма да има! - обади се Лий Канг - Какво знаеш ти, Рейчъл Колт? Разбра, че си ловец на сенки едва преди 6 дни и започна да се правиш на герой! Ето какво ще ти кажа: върви да стреляш по дървените мишени в тренировъчната зала и се научи да бъдеш ловец на сенки, а през това време не се меси в делата на истинските ловци на сенки! - бях потресена от думите му.
- Добре тогава! Не правете нищо, като не искате! Но изпращате децата си на самоубийствени мисии и някой ден те няма да са способни да оцелеят! Тогава ще се сетите, че съм ви предупредила, но вече ще е прекалено късно! - след тези думи излязох от кабинета, стискайки в ръка теориите си и твърдо решена, че няма да оставя нещата така.