*** Г. т. Рейчъл ***
Отворих бавно очи. Огледах помещението в което се намирах преди да се опитам да се изправя.
Болеше ме на мястото на парабатайската руна. Тогава усетих нечия ръка върху своята.
Джънг Кук беше заспал на един стол до леглото ми, държеше ръката ми, а главата му беше на леглото.
Забелязах, че е облечен с бяла риза, но забелязах нещо странно по нея.
Лицето му беше пребледняло, а когато се опитах да го повдигна видях причината.
- В името на Ангела! - възкликнах щом съзрях голямото кърваво петно на мястото на парабатайската руна.
Тогава си спомних как загубих съзнание в стаята си. Явно раната е била смъртоносна и се е отворила подобна при него, но не се е затворила, след като е излекувал моята.
Трескаво затърсих стили и за щастие намерих едно на количката с бинтове и лекарства. Станах от леглото и се опитах да го сложа да легне. Беше в безсъзнание.
Бързо разкопчах ризата му и тогава видях дълбоката рана. Надвесих се над него и започнах да му рисувам иратце, влагайки цялата си сила и концентрация.
Раната бавно се затвори и единственото доказателство, че я е имало беше многото кръв.
Цветът на лицето му започна да се връща. Потърсих вода и кърпа и отмих кръвта от руната му.
- Р-Рейчъл? - промълви тихо и видях как бавно отвори очи.
- Добре ли си? - попитах го, след като оставих мръсната кърпа на количката с бинтове и лекарства.
- Да...а ти? - изправи се леко и ме погледна.
Рядкост е да чуя този въпрос от него...
- Добре съм! - отговорих и тръгнах да излизам от лечебницата.
- Рейчъл! Чакай! - усетих как ме хваща за рамото и ме обръща към себе си - Съжалявам!
- За какво? Че едва не ме уби?! - нервите ми се късаха, а сълзи се застичаха по лицето ми.
Бях на ръбът! Не исках такъв парабатай! Защо Разиел ме наказа така?
- Знам, че постъпих зле с теб и не го заслужавам, но моля те! Поне ме изслушай! - отвърна ми.
- Ти изслуша ли ме, когато те помолих? - присвих очи.
- Не, но...- така и не го оставих да довърши.
- Знаеш ли?! Писна ми вече! Всички искате да ви изслушам! Правете каквото си искате! Не искаш да сме парабатаи? Хубаво! И аз не искам! Знаеш ли защо?! Защото няма по-ужасен парабатай от теб! - развиках се, когато търпението ми преля чашата.
- Ти да не си в цикъл? - повдигна вежда и тогава побеснях.
Зашлевих го силно и звучно, след което излязох от лечебното крило с гръм и трясък.
Толкова ли е очевидно?
*** Г. т. Сиела ***
- Ето ви! Побързайте! - подкани ни Анастасия и тръгнахме по стълбите към лечебното крило.
Паулина ни задмина и влезе първа.
- Как е той? - чух я да казва, след като стигнахме до вратата.
- Ще загине...- започна Картър.
И тогава Паулина му удари силен шамар.
- Как може да говориш така?! Няма да го позволя! - развика се.
Явно наистина обичаше този мундан.
- Няма никакви шансове! Може да бъде спасен само ако стане долноземец! - продължи Картър, потривайки зачервената си от шамара буза.
- Какво?! Но той ще се изплаши! Не знае нищо за магическия свят! - запротестира Паулина със сълзи на очите.
Забелязах как краката и треперят. Беше въпрос на време да се строполи на земята.
- Ще се обадя на Мероу! Те ще изпратят някой от върколаците. - включи се ръководителката и тръгна да излиза, но Пал я хвана за ръката и я спря.
- Няма ли друг начин? Кейлъп ще ме намрази затова! - изхлипа момичего.
- Нямаме избор, мила! Сега въпросът е на живот и смърт! Какво би искала ти? Да загине като мундан, или да живее, но като ликантроп? - отвърна и Кия.
Тогава както и предполагах Паулина не издържа на напрежението и припадна.
- Пал! - извика Крисчън и побърза да хване сестра си преди да е паднала на земята.
- Занеси я в стаята и! Има нужда от почивка. - заръча му ръководителката и излезе от стаята, но преди да затвори се обърна - Анастасия, Картър! Елате с мен!
След като всички излязоха, в стаята останахме само аз и Тео. Той се въртеше около леглото на Кейлъп и го гледаше.
Откакто с Крисчън се се забиха преди няколко месеца не сме си говорили изобщо.
Откакто се случиха всичко тези неща и Рейчъл замина нищо не беше както преди. Аз имах връзка с Крисчън, но напоследък не оставахме насаме за дълго време и постепенно се отдалечихме.
Много често ходеше за няколко дни до Идрис.
И никога не ми го казваше лично, караше Шейли, парабатаят ми да ми го предаде, след като вече е заминал.
И сега се чудех къде ли е тя.
- Виждал ли си Шейли? - бе първото което казах на Теодор за пръв път от толкова дълго време.
Първоначално се стъписа, после се обърна към мен и ме погледна очудено, след което погледът му се свали към земята.
- Не. - отговори ми и се обърна отново към мундана.
Знаех за чувствата му. Но може би ги беше превъзмогнал?
След като разбрах, че няма да успея да завържа разговор с него реших да потърся Шейли.
Отидох до стаята и, но не я намерих там. Явно беше излязла.
Реших да потърся Крисчън. Когато отидох в стаята му не го видях, но чух душът от банята. Реших да го изчакам да излезе от банята, затова седнах на леглото му и се огледах. Напоследък прекарвах доста време тук с него.
Изведнъж телефонът му извибрира на нощното му шкафче и привлече вниманието ми. Ние бяхме гаджета, не би трябвало да имаме тайни.
Тогава видях съобщението.

Ела💝:
" Липсваш ми! Кога ще се видим отново? В Идрис е скучно без теб!"

Чакай малко! Ела? Като Ела Хероуз, дъщерята на инквизитора?!
И какво означава всичко това?!
- Сиела! - Крисчън излезе и бързо взе телефона от ръцете ми - Кога дойде?
Изправих се бавно и го погледнах в очите.
- Сега разбрах каква е тази работа в Идрис...- започнах.
- Какво? - очуди се и погледна телефона си, а след това въздъхна тежко - Виж Сил, не е това, което си мислиш! Аз...
- Спести ми драмите! Изпрати много поздрави на Ела! Предай и, че вече си свободен! - тръгнах да излизам, но тогава той ме дръпна.
- Ти късаш ли с мен? - повдигна вежда.
- Не е ли очевидно? - завъртях очи.
Тогава той ме блъсна на леглото и затисна ръцете ми над главата ми.
- Няма да ти го позволя! - каза ми и започна да вдига потника ми.
- Какво правиш Крисчън?! Пусни ме! - съпротивлявах се, но той беше по-силен от мен.
- Сега ще разбереш, че само аз решавам дали ще си моя или не! - усмихна се злорадо и тогава осъзнах, че никога не съм го познавала наистина.
- Моля те! Не го прави! Пусни ме и нека забравим за всичко! - усещах как сълзите напират в очите ми, докато Крисчън скъса потника ми и сега се опитваше да разкопчае дънките ми.
- Сега ще разбереш на какво съм способен! - каза ми.
Това беше истинският Крисчън! Човекът, който обичах сега щеше да ме изнасили!
- Моля те! Недей! - изхлипах.
- Кой ще ти помогне? Глупавият ти брат, който издирва новобранката Колт, която не може държи оръжието си както трябва, вместо да се грижи за сестра си? Или пък родителите ти ще се вдигнат от гроба, за да те спасят? - засмя се той.
- Моля те, Крисчън! На никого няма да кажа! Само ме остави! - изхълцах изплашена, давейки се в сълзите си.
- Твърде късно, Сиела! - отвърна ми и стиснах очи, подготвяйки се за най-лошото.
- Махни се от нея! - чух нечий глас и миг по късно Крисчън беше на земята.
Взрях се в спасителят си.
- Тео! - несъзнателно се усмихнах, а после погледът ми се премести върху Крисчън, който го гледаше с омраза и миг по-късно го нападна.
- Не се меси, Вейм! - извика Крисчън, докато налагаше с юмрук Теодор.
- Какъв мъж си ти, Фелоу?! Как може да постъпваш така?! - изкрещя му в отговор другото момче, докато отвръщаше на ударите му.
- Моля ви! Спрете! - изпищях, но сякаш те така и не ме чуваха.
Караха се и се биеха, докато аз безпомощно се опитвах да ги надвикам, но без успех.
- КАКВО СТАВА ТУК?! - извика плътен мъжки глас и тогава се стреснах и погледнах към вратата изплашено, където бащите на Тео и Крисчън ги гледаха ядосано, а после погледът им се премести върху мен. Косата ми беше разрошена от борбата, потникът ми беше разкъсан, а дънките ми бяха разкопчани. Почувствах се отвратително!
Момчетата спряха да се бият и се изправиха изплашено.
- Какво се е случило? - попита ги господин Фелоу.
- Крисчън се опита да изнасили Сиела! - отговори първи Тео, а тези думи се забиха като стрели в сърцето ми, което отказваше да повярва, че е копнеело за такъв човек.
- Вярно ли е? - включи се и г-н Вейм, гледайки към мен.
Погледнах към Крисчън, който ми отвърна със заплашителна физиономия, а после към Тео, който само ми кимна окуражаващо.
- Да... - отговорих притеснено.
- Какво е станало? - Шейли се появи на вратата и щом ме видя се изплаши - Сил, кой ти го причини?
- Шейли, заведи Сиела в стаята и и остани там с нея, докато не дойда! - нареди и бащата на Тео.
- Ела...- Шейли се приближи към мен, сваляйки якето си и го обгърна около рамената ми, а след това двете излязохме от стаята на Крисчън и тръгнахме към моята.
Как можах да бъда толкова глупава и да пренебрегна предупрежденията на Теодор?
Как щях да го погледна отново в очите след случилото се?
*** Г. т. Кас ***
- Кой си ти? - попитах магьосникът, който ме спаси от вампира.
Бях се изправил и се опитвах да различа лицето му под качулката, а и тъмнината на ноща не ми помагаха особено.
Той не ми отговори, само ме хвана за ръката и миг по-късно се озовахме в някаква стая с камина, в която гореше огън, подклаждан от дървата, а стените бяха червени и покрити със странни картини в златни рамки.
В средата на голямата стая имаше голям кожен червен диван, както и два подобни фотьойла, а в средата се разпростираше малка маса за кафе от светло дърво, покрита с книги, билки, колби, листи и какво ли още не, доказващо, че това е дом на магьосник.
- Кастиел Ароул, нали? - чух плътен мъжки глас и се обърнах към качулатата фигура.
- Да...- отговорих несигурно.
Две ръце в черни ръкавици се подадоха от робата и свалиха качулката, показвайки мъж, който можеше да ми бъде дядо и приличаше на изваден от филм за епохата на барока.
И стана още по-забавно!
Изведнъж той започна да се...смалява?
Накрая чух тропване на токчета и магьосникът спря да се смалява, а после развърза робата си и я пусна на земята.
Какъв беше този лилипут?
И защо беше облечен като пра-пра-пра-пра-пра-пра дядо ми?
- Какво правеше там? - попита ме той и ме погледна от ниското.
- Как е времето там долу? - подсмихнах се.
Това беше голяма грешка!
Лилипутът ме срита със старовремската си обувка в глезена.
- Боли! - извиках и се хванах за крака, подскачайки на едно място с другия.
Тогава онзи протегна крак и ме спъна, предизвиквайки срещата ми с пода, която далеч не беше безболезнена.
- Кога Снежанка превърна джуджетата си в побойници? - въздъхнах на пода и получих силен ритник в хълбока.
- А ти кога ще се научиш на уважение?! Боже, дори и ловците на сенки са загубили всякакво възпитание! - възмути се магьосника - Трябваше да те оставя на онзи вампир! Щеше да отърве света от един невъзпитан нефилим!
- Какъв ти е проблема в името на Ангела?! - изнервих се.
- Всички сте толкова глупави! Нямате никакви обноски! - караше ми се и ръкомахаше, а скоро от пръстите му започнаха да излизат искри.
- Ох! - извиках и се претърколих, докато светкавиците се забиваха в земята - Ти да ме убиеш ли се опитваш?!
- Би било хубаво... - замисли се - Но ще си създам неприятности, ще се въздържа!
- А кой си ти? - прекъснах го и ме погледна все едно съм най-големият малоумник на този свят.
- Как може да не знаеш кой съм?! Какъв нефилим си ти?! - разкрещя ми се дядото.
- Длъжен ли съм да знам кой си? - очудих се.
- Разбира се! - възмути се.
- Ами представи се да му се невиди! - извиках ядосан.
- Аз съм... - затихна и изведнъж огъня в камината изгасна, както и лампите - ...Амброзио Сьора! - и всичко отново светна, а от някъде заваля брокат - Ето това се казва грандиозно представяне! Браво на теб, Амброзио! Не си загубил стилът си! - заговори си сам.
Този не беше в ред!
- А защо всъщност ме доведе тук? - попитах недоумяващо, докато се изправях.
- Видя ли онзи вампир, който те нападна? - попита ме лилипута, а аз го изледах тъпо.
- Какво за него? - повдигнах вежда.
- Той се опита да те отрови! - извика, гледайки към прозореца.
- Не! Аз съм сляп! - завъртях очи - И? - изморявах се от брътвежите на този дребничък смешно-облечен магьосник.
- Това не се случва за първи път! Знаеш ли колко много хора са нападани от вампири по същият начин в последно време?! Трябва да си ми благодарен, че те спасих от онази сган! - обстрелваше ме с думи, а аз се опитвах да намеря смисъл в тях, но без успех.
- Какво се опитваш да ми кажеш с всичките тези приказки? - прекъснах го.
Той ме погледна, тръгна към прозореца и ми направи знак да се приближа.
Извърши няколко движения с ръцете си и през прозореца се заформиха човешки фигури, показващи как мундани от различни раси  ходят по улиците, стоят сами в дома си, говорят по телефона и биват нападани от вампири. По едно време видях момче и момиче.  Това беше Паулина!
Един вампир се появи от нищото и захапа момчето безмилостно, когато го пусна изчезна, а то се свлече в ръцете на Паулина.
Изведнъж изскочи друга картина на момиче на сцена, нападнато от  вампир, но светлините изгаснаха. Пови се лека бяла светлина и огря азиатско момче с руни по тялото, държащо момичето от преди малко, а към него се приближиха други хора, като една от тях беше Рейчъл.
- К-какво е всичко това? - промълвих шокиран.
- Тези вампири... - започна магьосникът - ...някой ги изпраща...
Хейо!
Ето я и новата глава! Извинявам се за голямото закъснение, но имам и други неща на главата, затова се бавя с писането! Надявам се главата да ви е харесала, а ако е така, моля гласувайте и коментирайте!
Обичам ви!❤️