Дестини

Вървях към любимата си библиотека в града. Обожавах да прекарвам времето си там, защото обичах аромата на книги, както и съдържанието в тях. Най-вече харесвах това място, защото нямаше никого с изключение на книгите.

Влязох в библиотеката и разширих ноздрите си, за да погълна миризмата. Показах картата си на портиера и след това тръгнах измежду рафтовете. Разминах се с някого, облечен в черен суитшърт и качулка на главата. Продължих да вървя, докато не се усетих какво стана току-що. Тук имаше друг освен мен? Как?

Върнах се няколко крачки назад, за да видя какво правеше. Беше застанал пред отдел "Фантастика и фентъзи" и поклащаше глава в такт с нещо. Може би музика? Или гласовете в главата си? После забелязах, че движеше ожесточено устните си и наистина приличаше на смахнат. Когато започна да говори на глас неразбираеми думи, вече се изплаших. Извадих телефона си, тъй като исках да помогна на този луд човек. Точно казвах: "Полицията ли е?", когато изведнъж той се озова до мен и сграбчи телефона ми с трескави очи.

- Какво по дя-

- Защо се обаждаш на шибаната полиция?! - изгърмя гласът му, а аз подскочих от шок и ужас.

- Из-з-звиня-явай, - започнах да говоря като поп на литургия - помислих те за луд-д и-и т-така р-реших да с-се-е...

- За Бога, сериозно ли изглеждам на луд? Досега момиче не ми е казвало това - засмя се той, смъквайки качулката си.

Тогава той откри красивото си лице и лилавите кичури в тъмнокестенявата му коса отразиха изкуствената светлина от лампите. Отстъпих крачка назад. Разширих очи и споменът за онази нощ ме връхлетя. Или по-скоро този за Дявола. Този, който избяга от мен. Сега стоеше пред очите ми.

Виждайки ужаса ми, той сякаш също си спомни. Но и двамата бързо се овладяхме и започнахме да говорим един през друг:

- Ти...

- Аз...

Спогледахме се и се разсмяхме. Усмивката присви шоколадовите му очи, като едното се свиваше повече. Намерих това за супер-дупер сладко.

- Откога си с член... - исках да кажа с членска карта, но той ме прекъсна в опит да се пошегува.

- Откакто се родих - каза наперено, подхилвайки се.

Погледнах го смаяна от високото му самочувствие и силно се изчервих.

- Ъм... не очаквах да те видя тук - трябваше спешно да сменя темата, иначе имаше опасност да направя "бум".

- И стриптизьорите четат... понякога - каза той, намигвайки.

- И какво ще си вземаш?

- "Хари Потър и прокълнатото дете".

- О, и аз съм тук за нея - бях потресена, че чете такива книги - мислех, че би взел... ъм, по-друг тип книги. Нещо като "О като оргазъм".

Очите му светнаха.

- Оо, какво е това? - развълнувано попита той.

Аз избухнах в смях.

- Такъв си pendejo* - казах, очаквайки да не ме разбере.

- Gracias, mi chava* - ухили се Ейдриън.

Ококорих очи.

- Откъде знаеш испански?

- Пра-прадядо ми е испанец.

- О, сигурно знаеш много за културата на този народ - ужас, това прозвуча доста зубърски.

- Не, всъщност знам предимно псувни.

Втрещих се. След това погледът ми попадна на часовника му и осъзнах, че трябва да си тръгвам. Казах му и той ми извика докато се отдалечавах:

- До следващата сряда! Ще дойдеш ли? - попита той, не успявайки да скрие надеждата си да не го направя.

- Да - излъгах нарочно и се усмихнах. Той отвърна на усмивката ми леко пресилено.

Излязох от библиотеката и си поех дълбоко въздух. Какво правех? Откога говорех с дяволи-стриптизьори? Естествено, че нямаше да отида в онзи бар отново. Да не бях луда?!

*pendejo (исп.) - глупак, тъпак

 *Gracias, mi chava (исп.) - Благодаря, моето момиче