Вечер е. Изминаха три дена, откакто се видях за последно с Рафи и вече започвам да си мисля, че наистина съм си го измислила. Но възможно ли е да си измисля всичко това, което стана? Може би полудявам...

 Седя със цялото си семейство, гледайки ужасно тъп ретро кънтри филм. Просто "любимите" ми! Прозявам се и виждам, че Ноа вече е заспал, сгушен между баба Анна и леля Сю. Всички останали следят с интерес, дори сестрите ми. Толкова са консервативни!

- Дакота, би ли затворила прозореца, най-близо си? Не знам кой луд го е отворил - възкликва майка ми.

А аз се чудя защо ми е студено. Отивам и възкликвам изненадано, защото виждам травестита точно преди да трясна прозореца в лицето му. Значи не съм си го въобразила! Отдъхвам си облекчено, доволна, че нямам психични отклонения. 

Той ми прави знак да изляза точно когато майка ми пита:

- Всичко наред ли е? Да не видя паяк?

- Реакцията й би била доста по-епична, ако наистина беше видяла това - отбеляза леля Гертруда.

- Хм... мисля, че видях коте в нужда. Ще отида да му помогна.

Всички ме поглеждат смаяно, а Ноа пита:

- Сега? По това време? В този студ?

- Котето не чака - намигвам аз, обличам си палтото и излизам. Какво ли не правя, заради тоя шут Рафаел...

Едвам съм прекрачила прага, когато той ме взема в прегръдките си и ме понася нагоре към покрива. Аз изпищявам. Какво, по дяволите?! 

- Тихо, родителите ти ще заподозрат нещо. 

- Предпочитам да чуят и да дойдат да ме спасят! Откога отвличаш малки момиченца?

- Не ми се струваш малка.

Чувствам се странно от коментара му и просто си замълчавам. В същото време  осъзнавам, че летим. Никога не съм предполагала, че някога ще летя в ръцете на снежен травестит. Не мислех, че е възможно.

Изведнъж се стоварваме върху керемидите на покрива и огромно количество сняг пада върху единствения стрък трева, който беше недокоснат от снега. 

Рафаел се разсмива и отбелязва:

- Много си тежка.

Поглеждам го начумерено и му казвам:

- Ще те бутна от покрива.

- Давай. И без това нищо няма да ми стане. 

- Труден си за убиване.

Той само се усмихва и изведнъж пада в снега. Сега дори не го виждам. Тогава снегът около него започва да се раздвижва и осъзнавам, че той прави снежни ангели. Някаква ръка се подава, стряскайки ме, и ме завлича в снега. 

- Движи ръцете и краката си.

- Окей - ритам го аз.

- Ох... Бормашината се завръща!

Сериозно ли ме нарича бормашина? 

Той става от покрива, при което ми дава възможност да видя творението му. Ахвам. Получило се е доста красиво, но не му го казвам. Трябва да поддържам сърдития си имидж. 

Правя го и аз и когато ставам, в сравнение с неговия ангел моят изглежда отвратително. Още докато се изправям, засипвам ангела си със сняг и той съвсем се разваля. Тогава чувам странни звуци зад себе си. Обръщам се и Рафаел плюе снежинки върху мен от смях. 

- Подиграваш се със снега или какво?

- Това е най-доброто, на което съм способна, плювалник!

Той ме поставя да легна в снега и застава върху мен:

- Чакай, какво се опитваш да направиш? Не съм готова да спя с травестит в сняг на покрива...

- Никога не бих си помислил да го направя.

- Ти не би и могъл. Всъщност, имаш ли... 

Той само ме поглежда с вдигната вежда и започва да движи ръцете ми.

- Ролята на мускул ли играеш? 

- Ами, както гледам, твоите не вършат работа.

Втренчила съм се в лицето му, докато той прави собствения ми ангел. Изведнъж ми се приисква да видя какво би представлявал той, ако не беше снежна сянка. Тогава Рафаел се приближава към мен от вятъра, който духа в гърба му. На милиметри разстояние сме.

- Не ти ли е студено? - прошепвам аз.

- Малко. 

В следващия момент съм го обгърнала с ръце, без да осъзнавам какво правя. Той трепери. И след това се случва нещо доста изненадващо, което дори не съм сигурна, че наистина е станало. За стотни от секундата образът му на сняг се изменя в истинско момче, но преди да успея да го разгледам, той изчезва. 

Рафаел става от мен. Издърпва ме от снега и виждам ангела си. Най-сетне се е получил. 

В същия момент чувам гласовете на цялата рода, крещейки името ми. О, мамка му! Разбързвам се, като забравям, че съм на покрива и за части от секундата се озовавам във въздуха, летейки стремително към земята. След това усещам ръце около себе си, които ме изправят така, че да се приземя на краката си. Когато вече съм долу, всички гледат към мен странно и леля Сю ме пита:

- Сериозно ли току що се приземи от покрива?

- Какво, изобщо, правеше там? - шокира се сестра ми Анастасия.

- Бях при ъъ... котето.

Чувам смях зад себе си:

- Вече ще знам, че ме наричаш коте.

Изчервявам се от срам.

- Ей, домат, какво става с теб? - сръчква ме Ноа.

- Просто да влизаме - казвам аз, надявайки се въпросите да спрат.

Леля Гертруда се лепва за мен.

- Как се качи горе?

- Имам свръх сили.

- Сериозно ли? - очите й светват.

- Естествено, че не - поглеждам я странно и се качвам в стаята си. Най-сетне съм насаме със себе си. 

Поглеждам през прозореца, търсейки Рафаел, но единственото, което виждам е сняг. Необятната бяла покривка на земята. Осъзнавам, че вече не изпитвам такава неприязън към снега. 

Чувам мяукане под прозореца си и когато свеждам поглед, съзирам най-красивата котка, която  съм виждала. Бяла е, с уникални, големи, сини очи, втренчени в мен.  Тя започва да се катери по стената и аз протягам ръце, за да я хвана. Това меко топче се сгушва в мен, мяукайки, а аз го отнасям на топло в стаята си. Запознавам я със семейството си, а те не са очаровани от факта, че съм я прибрала. Вземам храната на Ноа, който е върл противник на оставането на котето в дома ни, и я давам на малката красавица.

- Това ли е котето в нужда от покрива? - пита саркастично той.

Аз кимам и казвам:

- От тук нататък го считайте за член на семейството.

- А така, дъще - поздравява ме баща ми, вдигайки ракията за наздраве.

- Пак се почва - подхвърля сестра ми Кийра.

Аз се качвам в стаята си с новата ми другарка. Проверям за всеки случай пола на котето.  Да, женско е. Решавам да го кръстя Снежанка, защото ми напомня за снега и малко за Рафаел. 

Добре, де, малко и за салатата.