Не мога да повярвам, че досега съм нямала коте. Снежанка не спира да се умилква и да се гушка в мен. Толкова е сладка, бяла и пухкава! Вчера дори я помислих за пантофа си и щях да я настъпя, но тя, слава Богу, измяука и аз се усетих. 

Сега стоим на покрива на къщата. Котето е гушнато в мен на топло и гледаме звездите. Небето днес е необичайно красиво. Пълнолуние е, което прави нощта още по-очарователна. Семейството ми знае, че съм тук, така че този път няма да е нужно да ме търсят къде съм.                                                                                   

Каня се да си тръгвам, когато Рафаел се появява до мен и казва "Бу!", при което аз си изкарвам ангелите. И вече съм същински дявол. Прави ми впечатление, че е по-прозрачен от обикновено и потреперва сякаш ще изчезне всеки момент.

- Мразя да ме стряскат така!

- Окей, ще го правя по-често - отвръща ми той с усмивка.

Изсумтявам. 

- Какво е това бялото животинче в якето ти? Да нямаш хамстер?

- Ти си хамстер. Това е коте. Снежанка.

- Оо, едно време обичах тази салата! - спомня си той блажените дни.

Аз се разсмивам.

- Не само заради това я кръстих така. Напомня ми за снега, също.

- Сладко. Как се качи тук, между впрочем?

- От тавана по едни стълби. Досега не знаех за съществуването им.

Той кимва и после ми прави знак да седнем.

- Тази вечер към 10 часа ще има метеоритен дъжд. Искаш ли да го гледаме?

- Какво е това? Ще ме удари ли?

Той избухва в смях от неведението ми.

- Да. Ще падат цели метеорити. Ще е много опасно, причиняват оглупяване, ако те ударят. Затова те накарах да останем - намигва ми той, а аз го первам по рамото.

- Сериозно, какво е това?

- Ще падат звезди. Много. Невероятно е - казва той и се заглежда в небето. На фона му Рафаел изглежда като снежен ангел. - Веднъж, преди да стана снежна сянка, станах свидетел на един такъв дъжд. Не паднаха много звезди, както очаквах, но пак беше уникално. Пожелах си... доста неща, но нито едно от тях не се сбъдна. 

- Това е тъжно. Сам ли беше?

Той се почесва по тила.

- Ъм... бях с тогавашното си гадже.

- О! Разделихте ли се, когато стана сянка?

- Доста преди това. Кръшкаше ми.

Това е странно, като се има предвид вида му, съдейки по това, което видях вчера. 

Тогава се опомням:

- Рафаел, може ли да те питам нещо и да ми отговориш честно?

- Зависи.

- Кажи да.

- Не.

Извъртам очи.

- Нищо, пак ще те питам. Как изглеждаше? Преди?

Той присвива очи.

- Бях с руса коса, висок, слаб, със сини очи... Защо?

Аз ахвам. Вече е потвърдено, че видях него. Истинският него.

- Рафаел. Повярвай ми, вчера те видях. Видях точно човека, когото описа.

- Интересно. Не знам как се е случило, нито защо. Не съм чувал за такова нещо преди...

- Може ли да те прегърна?

Той се стъписва за момент, след това слага самодоволната си усмивка:

- Хареса ти, а? 

Замервам го със сняг, а той отваря уста и го гълта.

- Отврат! Ти... какво си? Снегомелачка? - потръпвам ужасено аз. 

- Аз съм коте - поглежда ме той с невинни очички и измяуква. Снежанка го чува и започва да мяука от якето ми, а двамата избухваме в смях.

- Умееш да говориш и с животни - клатя глава аз. - Всестранно развит сняг...

- Така е.

- Забравих да те прегърна! - сещам се аз и се доближавам до него. Той се дърпа назад и накрая падаме заедно в снега, аз върху него, той под мен. 

Това е доста неловко. Все пак го прегръщам. Не ми пука дали иска. 

- Защо толкова държиш да ме прегърнеш? - прошепва той в ухото ми. 

- Не се ласкай. Не те харесвам - лъжа аз. 

- Дали?

- Искам отново да видя истинския ти образ.

Той замълчава и просто обвива ръцете си около мен. Изведнъж чувам жалното мяукане на Снежанка между нас.

- Господи! Смачкахме я!

- Да я извадя ли? - подсмихва се Рафаел, а аз го поглеждам убийствено.

Вадя я от якето си и я оставям до нас, като издълбавам дупка в снега, за да и е по-удобно. Учудващо котето не трепери. Все пак е Снежанка.

Снежната сянка още си е сянка, но аз не се отказвам. Прегръщам го отново. Все още сме легнали. Стискам го и поставям глава на гърдите му. Чувам пулса му - доста е бърз. Като същинска снежна виелица. Дали е заради мен?

- Сърцето ти от сняг ли е?

- Не знам, не си гледам вътре.

Поглеждам го, за да му завъртя очи и тогава го виждам. Истинският Рафаел. Втренчил се е в мен със странен поглед. Попадам в капана на красивите му сини очи. Когато той поглежда към небето, ми казва:

- Падаща звезда.

Аз поглеждам, но съм я изпуснала. Но след това следват още няколко и още няколко, докато цялото небе не се обсипва с тях. 

- Колко е... 

- Красиво, да.

Поглеждам към него и той ме гледа.  Почти бялата му коса се полюшва от вятъра и аз несъзнателно прокарвам ръка през нея. 

- Истински ли съм?

Аз кимам безмълвна. Толкова е... красив. Дори не знам с какво да го сравня. В хубавия смисъл. 

- Ще изпуснем звездите - казва той, ставайки с мен. 

Аз не мога да откъсна поглед от него. В момента той ми се струва много по-интересен от метеоритния дъжд, но накрая ме кара да си обърна главата. Небето е прорязано от стотиците падащи звезди. Луната сияе в пълния си блясък. Рафаел е истински и стои зад мен с ръце, обвити около кръста ми. Заравя лице в косата ми и казва:

- Гадно ми е, че не мога да се видя.

- Съжалявам. Обещавам, че някой ден ще се видиш.

Той кимва. 

- Пожела ли си нещо?

Обръщам се, поглеждам към звездите и си пожелавам някой ден да го срещна като момчето Рафаел.

- Вече да, а ти?

- Вече се сбъдна.

Изведнъж чувам как таванската врата зад нас се трясва. 

- С кого, по дяволите, говориш, Дакота? - вика леля ми Гертруда. - Кое е това момче?

- Как така ме вижда? - прошепва той до мен.

- Приятел от училище. 

А на него отговарям:

- Защото сега си истински.

- Мисля, че е хубаво да слезете на топло... - тя замлъква изведнъж. - Къде, за Бога, отиде той?

Поглеждам към него и виждам, че вече е от сняг.

- Ъм... той... прибирай се, лельо. Сега идвам.

Тя учудващо го прави и аз се обръщам ужасено към Рафаел:

- И сега какво? Как да и обясня какво стана?

- Сега се сещам, че я познавам. Тя е шефът в другия свят.

Леля Гертруда?! Шеф?! На друг свят?! Невъзможно...