- Ваше Височество , време е да ставате за училище! - чух тихият гласец на Ким Ън Джи, икономката на имението ни.
- Моля те, не ме наричай така! - промълвих сънено и разтърках очи - Това е майка ми.
- Но вие също сте принцеса! - отвърна ми жената.
Станах от леглото и отидох в банята, за да се изкъпя.
- Не бива да пренебрегвате потеклото си, госпожице Че Ри...- продължи с тирадата Ън Джи, след като се върнах в стаята си.
- Аз съм Ан Че Ри, не И! А и отдавна Корея не се управлява по този начин. - отговорих и седнах пред голямото огледало.
Жената застана зад мен и започна внимателно да реше кестенява ми косата, после я изсуши и я нави с маша.
- Аньонгхасеьо / Добър ден/! - поклоних се, след като влязох в трапезарията, но когато се надигнах, забелязах, че омма я няма.
- Седни, дъще! - покани ме аппа и се подчиних.
- Къде е омма? - попитах го притеснено.
- Трябваше да замине рано сутринта. - отговори ми и тогава сервираха закуската.
Имах лошо предчувствие.
- За къде? - продължих с въпросите.
- Пхенян.
Изтървах приборите си и го погледнах шокирано.
- Какво ще прави омма в Северна Корея?! Там е опасно! Ами ако нещо и се случи? - изправих се.
- Не се тревожи, охраната ни е сигурна, няма да посмеят да я нападнат. - опита се да ме успокои баща ми, но аз се изплаших още повече.
- Какво ще прави там? Кога ще се върне? Защо отиде тя, а не някой друг?! - усещах сълзите да напират в очите ми.
Омма не беше коя да е! Преди да се омъжи за татко, тя бе И Хонг, последната наследница на кралския род.
- Случаят беше специален и изискваше тя да присъства, Че Ри-я! - аппа повиши тон.
- Страх ме е, че ще и се случи нещо аппа! - заплаках.
Той се изправи и ме прегърна, след това ме целуна нежно по главата и избърса сълзите ми.
- Всичко ще бъде наред, обещавам ти го! - прошепна ми.
Бях загубила апетит, затова направо се качих в колата и ме закараха в гимназия " Йон Джу " или както го наричаха повечето: "Училището на богаташите". Повечето хора в него бяха надути и най-честите теми, които обсъждаха бяха чии родители са по-богати и кой има по-скъпа кола. Предполагаше се, че и аз би трябвало да правя същото, като дъщеря на принцеса и политик, но имах различни интереси. В обедната почивка, докато всички говореха и обсъждаха най-новите клюки, аз сядах на една пейка пред фонтана в двора на училището и четях.
Тази година завършвах гимназията и щях да следвам Журналистика в Харвард.
По принцип внимавах в часовете, но сега не можех да се съсредоточа върху думите на учителката.
Притеснявах се за омма!
- Ан Че Ри! - чух името си и подскочих - Слушаш ли ме?
- И-извинете ме, госпожо Хан...- промълвих тихо.
- Този път ще си затворя очите, но ако се повтори отиваш на наказание! - предупреди ме учителката по математика.
Така часът мина, а след това и останалите до обедната почивка.

Щом звънецът би, отидох до столовата да си взема нещо за ядене, а после излязох в двора и седнах на пейката както винаги.
Отворих поредната книга и зачетох, но думите се размазваха пред погледа ми. Не можех да се концентрирам!
Реших да се откажа за днес от четенето и просто се взирах във фонтана.
Спомних си как когато бях малка омма ми подари първата ми книга, която тя самата бе илюстрирала. Някой би казал, че рисунките са елементарни, но за мен бяха шедьоври.
- Ей, принцеската! - извика някой и погледнах напред.
- Кай, остави я, че ще си повика охраната и ще стане страшно! - предупреди го Кьонгсу.
- Няма ли да кажеш нещо? Или си твърде горда, за да говориш с простолюдието? Така ли е, Ваше Височество? - включи се едно момиче, а аз затворих очи и преборих до 10, за да се успокоя, иначе щях да забравя обноските и да и смачкам фасона.
- Учена съм да не говоря с под нивото ми. - отговорих и се изправих.
Взех раницата си и тръгнах към сградата на гимназията, но тогава някой ме сграбчи за сакото.
- Вече не сме в онези времена, че да се отнасяш така с нас! - изръмжа ми Мина.
- Може и майка ти да е принцеса, но това не значи, че се страхуваме от теб! - добави Джин Ри.
- Не съм казвала такова нещо! Просто искам да остана сама! - опитах се да запазя спокойствие, както ме е учила омма.
- Не можеш да заповядваш на хората! - изкрещя ми Кай.
- Нека и покажем къде и е мястото! - усмихна се Мина и докато се усетя тя ме ритна в стомаха.
Тогава загубих самообладание и я зашлевих.
- Ах ти малка кучка! - извика тя и и ме хвана за косата.
- Пусни ме! - тя не спираше да ме скубе и удря.
- ДОСТАТЪЧНО! - извика някой и замръзнахме на място.
О, не! Беше директорът!
- Юн Мина! В кабинетът ми! Веднага! - изкрещя той.
- Ами тя? - обади се Джин Ри, но беше игнорирана.
- Ан Че Ри, можеш да си вървиш. И се обади на баща си! - каза ми спокойно господинът и аз го послушах.
Но защо ме пускаше по-рано от училище? Случило ли се е нещо?
Щом излязох от загражденията на гимназията извадих телефонът си и набрах аппа.
- Че Ри-а! - чух притесненият му глас.
- Аппа! Какво има? Случило ли се е нещо? - разтревожих се.
- Че Ри-а, аз...майка ти...- започна и чух хлипанията му - ...нападнали са я преди срещата...
Очите ми се разшириха и сълзите се застичаха по лицето ми.
- Аньо /Не/! Не може да бъде! - извиках - Къде е тя, аппа! Какво са и направили?! - плачех неудържимо.
- Имало е атентат и са я отвлекли, а после...- затихна - ...не ми се мисли какво се е случило с нея...
Не знаех какво изпитвам вече. Тъга, че майка ми е в безизвестност в ръцете на хора, които ще я убият без да им мигне окото, или ярост, защото не можех да и помогна по какъвто и да било начин.
- Ти...ти ми обеща! - извиках - Обеща ми, че тя ще е добре!
- Че Ри-я, аз...- тогава чух кашля ето на аппа, после виковете на охраната.
- Аппа! - извиках, но не получих отговор - Аппа!
- Госпожице Ан Че Ри...- чух плътен мъжки глас - ...баща ви изпадна в безсъзнание. Смятаме, че е инфаркт и ще го закараме в клиника възможно най-бързо! Приберете се у дома, ще ви вземем възможно най-скоро от там! - и с тези думи бодигардът ми затвори.
Изтървах телефонът си на земята и погледнах към небето. Тогава малки капки започнаха да падат от него, превръщайки се в пороен дъжд.
Не издържах повече. Краката ми се подкосиха и паднах на колене, избухвайки в плач.
- ОММА! АППА! - изкрещях и продължих да плача безпомощно.
- Я виж ти какво си имаме тук...- чух нечии глас и надигнах глава.
Това бяха те. Мина, Кай, Джин Ри и Кьонгсу.
- Оставете ме на мира...- помолих ги с прегракнал глас.
- Сега няма кой да ти помогне, принцеске! Не сме на територията на училището, така че сега няма да се измъкнеш! - засмя се Джин Ри и ме хвана за косата.
- Моля те! Пусни ме! - изплаках.
Нямах сили да се изправя и да отвърна на удара.
През това време Мина ми удари шамар, а момчетата стояха отстрани и се смееха.
- Какво става, Ваше Височество? Няма ли да се опълчите? - ухили се Мина и ме зашливи отново.
Накрая се предадох и ги оставих.
Животът ми беше съсипан!
Майка ми беше в опасност някъде в Северна Корея, баща ми беше на ръбът на смъртта, а аз не можех нищо да направя.
След всеки удар зрението ми се замъгляваше. От устната ми се стичаше струйка кръв, както и от носа. Каква принцеса бях само...
- Оставете я! - чух нечий глас, но тогава очите ми се затвориха и изпаднах в безсъзнание.
Явно това бе краят ми.

- Добре ли си? - отворих бавно очи и ми трябваха няколко секунди докато успея да фокусирам лицето пред себе си.
- К-къде съм? - опитах се да се изправя, но той ме бутна назад.
- По-добре не се изправяй, защото ще те заболи още повече. - посъветва ме и го послушах.
- Кой си ти? - попитах го немощно.
- Това няма значение...- отвърна ми.
Вгледах се в лицето му. Беше невероятно красив, но по скъсаните му дрехи разбрах, че е много беден.
- Сехун-а...- погледнах настрани и видях пребледняла жена на другото легло.
Дишаше тежко и беше стряскащо слаба.
- Почисти ли р-раните и? - промълви жената.
- Да, омма...- отговори момчето.
- Тя...- започнах притеснено.
- Болна е от рак. - отговори просякът.
- Горкичката...- промълвих и очите ми отново се затвориха.

Събудих се след няколко часа в малко по-добро състояние.
Изправих се и се огледах. Сехун не беше тук.
Майка му спеше спокойно на другото легло.
С малка надежда потърсих раницата си и щом я открих побързах да извадя портомонето си.
Те ми помогнаха и сега исках да им върна жеста.
Извадих всичките си пари, и ги оставих на шкафчето до леглото на майка му.
После извадих един лист и му написах бележка:

" Благодаря за помощта!
Оценявам го и затова искам да се отблагодаря за стореното. Засега оставям това, което имам. Надявам се да свърши работа! Ако имате нужда ме потърсете! Сехун-а, спаси майка си! Нека поне твоята да бъде жива!
С благодарности,
Ан Че Ри! "

След това взех нещата си, излязох от порутената къща и потърсих заведение, от където да помоля да ми извикат такси до вкъщи.
След това никога повече не видях Сехун.

*** След 10 години***

- Че Ри-я! - слязох от самолета и се затичах към аппа, за да го прегърна.
След случилото се преди 10 години Сехун така и не ме потърси, баща ми се възстанови от инфаркта, аз завърших, но омма така и не се върна. След няколко месеца издирване я обявиха за мъртва. Все още плачех за нея, когато останах сама.
- Толкова си се променила! - усмихна се аппа и ме погали по главата - Как беше в Ню Йорк?
- Прекрасно, но домът ми е тук. Затова се върнах! - отговорих му.
Качихме се в колата и ни откараха в имението.
Качихме се в офиса на баща ми.
Не се беше променило изобщо.
Големият портрет на омма все още стоеше на голямата стена срещу бюрото му.
- Господин Ан! - извика един охранител - Госпожата...тя е тук!
- КАКВО?! - извиках шокирана и побягнах към вратата на имението.
Не можех да повярвам на очите си!
- Омма...- една сълза се търкулна от окото ми и се спуснах към нея, за да я прегърна силно.
- Че Ри-я...- изхлипа тя и ме прегърна още по-силно.
Косата и беше посивяла, а кожата и съсухрена. През какво ли беше минала през тези 10 години?
- Хонг-а...- чух гласът на аппа и се отдръпнах от майка си.
Тя тръгна към него.
- Дже Джун-ши...- усмихна се тя - ...толкова ми липсваше!
Обърнах се с усмивка към врата, където стоеше строен висок мъж във военна униформа.
- Лейтенант О Сехун, на вашите услуги! - поклони ми се, без да сваля шапката си.
Тогава си спомних. Това бе просякът!
Хванах го за ръката и се затичах към градината на имението, където имаше дървена пейка.
- Това си ти! - усмихнах се, щастлива, че отново го срещам.
Той така и не ми отговори. Започнах да се притеснявам, че не е той, когато войникът се засмя.
- Не мислех, че ще ме познаете след толкова много време, Ваше Височество! - каза ми.
- Не ме наричай така! Това не съм аз, а омма! - поправих го с усмивка - Чаках да ме потърсиш, но ти така и не го направи...
- Помниш ли онзи ден преди 10 години, когато те нападнаха онези побойници? - попита ме.
- Как бих могла да го забравя? - погледнах надолу и една сълза се търкулна от окото ми при спомена.
- Направих това, за което ме помоли. Използвах онези пари, за да платя лечението на омма...- започна да разказва.
- Как е тя сега? - прекъснах го.
- Добре е...и иска да те види отново. - отговори ми Сехун - След като се погрижих за нея, реших, че трябва да ти се отблагодаря, затова си поставих за цел да намеря майка ти и да я върна при теб. Влязох в армията и прекарах години на бойното поле и когато се почувствах готов, заминах за Северна Корея.
- Изложил си се на такава опасност заради мен? - попитах невярващо.
- Претърсих всеки един конс лагер. Почти се бях отказал, когато стигнах до лабораторията...ако не бях побързал, нямаше да успея да я спася. Но сега тя е тук, при семейството си. - завърши разказът си с усмивка.
- Не мога да повярвам, че си минал през всичко това...- промълвих шокирана от чутото.
- В бележката пишеше: " Нека поне твоята майка остане жива!"... Тогава реших, че искам да ти върна твоята. - каза ми - Хайде! Сигурно вътре се чудят къде сме.
- Да! - изправихме се и се върнахме в имението.
- Лейтенант О Сехун! - започна аппа - Не знаете колко съм ви благодарен за стореното! Ако има начин, по който бих могъл да ви се отплатя...
- Моля ви господин Ан, това бе мой дълг! - усмихна се Сехун.
- И все пак! Все трябва да има нещо което желаете! - продължи да упорства баща ми.
- Всъщност... - той погледна към мен и усетих как бузите ми пламнаха, а сърцето ми забърза ритъма си - Засега предпочитам сам да осъществя това желание. Довиждане, господин Ан! - и с тези думи излезе от имението.
Погледнах надолу. Какво се случваше с мен.
- Че Ри-я! - чух гласът на омма.
- Уе /какво/? - погледнах я изчервена.
- Какво чакаш? Върви! - усмихна ми се и веднага разбрах за какво говори.

- Сехун-а! - извиках, щом излязох от имението и го видях до портата.
Той спря и се обърна, а след това свали шапката си.
Затичах се към него и спрях на няколко сантиметра от лицето му.
- Мисля, че трябваше да ти го кажа още преди 10 години, но се влюбих в теб от пръв поглед...- промълви и се усмихна срамежливо.
Аз не казах нищо. Просто обвих ръце около врата му и го целунах.
Усетих как ръцете му обгръщат талията ми и ме притискат още повече към него, докато отвръща на целувката ми. Виждах го след толкова много години, а сякаш беше вчера. Сякаш едва вчера принцесата срещна своят принц, зад маската на просяк и се влюби необратимо в него.
Хейо!
Реших да ви зарадвам с един малък уаншот, малко преди началото на учебната година! Харесва ли ви? Ако е така, моля гласувайте и коментирайте, защото мнението ви е много важно за мен, независимо какво е то! Можете да очаквате друг уаншот около Коледа, но кой знае, може и да има още един преди това?
Извинявам се ако има правописни грешки, просто съм адски уморена, за да го проверя.
Saranghae!❤️