Катрин вървеше забързано по коридорите търсейки един определен човек. Знаеше, че Астрид, старата ѝ бавачка е най-приближена на семейството ѝ и само тя може да знае кои са хората на снимката.

Завари жената да простира на двора в малката градина на пристройката ѝ.
- Здравей Астрид. Търсих те за да те попитам нещо важно...
- Добър ден, Ваше Височество. Радвам се, че решихте да ме посетите. Милият ми Франк не го свърта на едно място и постоянно е навън. Вече няма с кого да си говоря. За какво искате да ме питате?
- За ето това - Катрин извади рисунката и я подаде на бавачката - Бих искала да знам кои са хората с мен и майка ми.

Възрастната жена пребледня и започна да се оглежда. Изведнъж дръпна листа от ръката на принцесата и я задърпа за ръката в посока къщата си. Щом двете влязоха заключи вратата и затвори всички прозорци.
Щом вече беше сигурна, че никой не може да ги чуе седна на масата и посочи един стол на Катрин.
- Седни мила. Сега ще ти разкажа нещо, но ми обещай да не казваш на никой, че знаеш.
- Обещавам. Но защо си толкова потайна, Астрид?
- Преди години още преди майка ви да създаде кралството ние с мъжа ми живеехме заедно с нея на запад. Отвъд Мрачната гора. Тогава там имаше друга страна, която баща ви управляваше. Но враговете му нападнаха двореца една вечер. Тогава трябваше да избягаме с вас и майка ви. Но нещо се обърка.
- За какво говориш? Мама ми е казвала, че татко е починал тук от тежка болест.
- Тя не ви каза истината, за да не тъжите. Всъщност вие имахте сестра близначка. Когато бягахме я изгубихме по пътя. Не можехме да се върнем и така и не разбрахме какво се е случило с нея. Няколко години по-късно, когато Мрачната гора вече се беше появила дочухме слухове, че старият ни дом е унищожен от атаката и няма много оцелели. Тогава кралицата прие, че съпругът ви и сестра ви са мъртви.

Катрин стоеше и не можеше да осмисли казаното. Не я болеше толкова от загубата на баща си, защото толкова време го мислеше за умрял. Повече я натъжаваше незнанието, че е имала сестра а дори не е научила името ѝ. Но щом никой не знае какво е станало има надежда, нали?
- Как се казваше сестра ми, Астрид? - попита уж спокойно принцесата.
- Името ѝ беше Елиза, Ваше Височество. Като малки вие бяхте толкова близки. Никога не се разделяхте. Въпреки, че не си приличахте външно, отдалече си личеше, че сте сестри.

Катрин реши, че вече е време да се връща в двореца. Стана и благодари на старата си бавачка за отделеното време и обеща да не казва на никого какво знае.
Въпреки това вече беше взела решение. Щеше да намери сестра си където и да е тя. Семейството ѝ нямаше повече да бъде разделено.

*ГТ Елиза*

Анна беше в почивка и се разхождахме из двореца, говорейки си.

- Анна защо е толкова пренаселено днес и защо всички търчат нагоре-надолу като обезумели?
- Нямам си и на представа, Ваше Височество. Аз съм от най-скоро наетия персонал.
- Искаш да ми кажеш, че за две години още те смятат за нова и не ти казват нищо!?
- Нещо такова.
- Както и да е. Знаеш ли къде има сладко понеже ужасно много ми се яде?
- Да. Има в кухняте. Хайде да отидем.

Тръгнахме по коридора, минахме покрай стаята ми, след слязохме по стълбите за първия етаж и накрая на коридора имаше две врати - тази в дясно е за подземието, а тази в ляво явно е за кухнята.
След като влезнахме първото нещо което видях беше тортата на масата. И просто не успях да се сдържа и за отрицателно време двете с Анна изядохме цялата торта.

~след половин час~

На врата се почука.

- Влееез!- вратата се отвори и през нея влезе Анна.
- Принцесо, баща Ви каза, че Ви чака в стаята си.-доста се забави. Очаквах по-бързо да разбере.

Станах от леглото си и излезнах в коридора. Тръгнах на дясно до края на коридоро където ме очакваха близо 150 стъпала. Оффф...от кога не ги бях изкачвала...Беше време.

*след 10 минути мъчително изкачване на стълби*

Най-сетне ...УСПЯХ!!! Стаята на тате е в края на коридора. Тръгнах с бърза крачка на там. Почуках на вратата три пъти.
- Влез! -явно е доста ядосан.
- Викал си ме.
- Елиза защо ти беше да ядеш тортата за празника на кралството!!! Много добре знаеш, ще сега трябва да си получиш наказанието! -на лицето му се пови зловеща усмивка. Това не е на добре...
- Ти ще обучаваш Джънгкук, Техьонг и техните приятели.
- МОЛЯ!?!? Татееее...предпочитам да не излизам на бойното поле за една година или въобще да не докосвам меч за две години, отколко да обучавам тези разглезени хлапета!!! Моля тееееее!!!!
- Това ти е наказанието и точка!! А и още нещо - сама ли изяде тортата или Анна беше с теб? - не искам да наказват и Анна заради мен. Не искам да остана сама отново.
- Анна не беше с мен! Сама я изядох!
- Добре тогава. Сега отивай да посрещнеш новите ти ученици.
- Да, Ваше Величество!

* ГТ Катрин*

Трябва да намеря сестра си. Но как? Сещам се. Когато има някой опасен престъпник майка ми наема следотърсач, за да го издири. Така ще направя и аз. Но сестра ми не е опасен престъпник. Затова, ако я открият ще кажа просто да ми бъде съобщено.
Сега идва и сложният въпрос: Кой да наема? Дали да не отида на пазара, за да чуя клюките? И преди съм се маскирала, за да се измъквам от двореца. Никой никога не ме хваща.
Отидох в стаята си и отворих дъното на огромния гардероб. Там държах дрехите на селянка.

Щом се облякох се запромъквах тихо по коридорите и накрая излязох от двореца през един таен проход. Надявах се никой да не знае за него или ще си имам проблеми.
Вече на пазара в селото започнах да се разглеждам наоколо за да не изглежда подозрително, ако направо започна да разпитвам.

Стигнах до една сергия на която продаваха най-различни бижута. Покрай нея се бяха събрали много жени, които сякаш повече говореха отколкото да разглеждат или купуват нещо. Още по-добре за мен.
Приближих се и се престорих, че разглеждам едни сребърни обици. Жените си говориха за някакъв крадец от крайния квартал, който тормозел хората от седмици. Едната се обади:
- Мъжът на шивачката му поставял множество капани, но оня дявол не се хванал.
- Какво ще правим? - каза друга.

Реших, че сега е време да се намеся. Ако бях научила нещо от живота в двореца, това бяха манипулациите.
- Тогава защо не наемете някой да го залови? Някой, на който крадецът няма да се измъкне. - казах аз.
Клюкарките зашепнаха одобрително. Една стара билкарка се обади:
- Носят се слухове за група младежи, които са толкова силни и потайни, че могат да заловят и дух. За да ги повикаш трябва да вържеш лилав плат на клоните на първия дъб в Мрачната гора. След това просто да си тръгнеш, а те само ще те намерят.

Другите жени се разотидаха разочаровани заради не достоверната история на старицата. Но мен ме заинтригува. "Да, вярно е, че звучи повече като приказака, но какъв е проблема да опитам?"

Тръгнах към края на селото където започваше гората. Когато стигнах виждах само борове. Дъбове - никъде. Реших, че трябва да вляза по-навътре. Откъде тази смелост не знам. Вървях, вървях и ставаше все по-тъмно. А защо ли гората да се нарича "Мрачна"?
По едно време видях една малка поляна на средата на която растеше голям стар дъб. "Офф... Най-накрая" - помислих си аз.
Приближих се и откъснах лента плат от роклята си. Вързах я на един по-долен клон и тъкмо щях да си тръгвам, когато усетих силен повей на вятъра. Имаше някой зад мен. Не смеех да се обърна. Тогава някакъв глас каза близо до мен:
- Довечера ще дойдем. Очаквай ни.
Хич не ми и трябваше предупреждение. Хукнах колкото ми държат краката без да се обръщам назад. Успокоих се чак когато влязох в двореца.
Не ми се занимаваше с вечеря и затова просто се качих в стаята си. Всъщност не беше точно стая, а средноголям апартамент. Имах си собствена спалня, всекидневна, кабинет и дори стая за отдих. Тя разбира се беше пълна с книги и имаше два големи прозпреца, гледащи към планините на юг. Най-много харесвах това помещение.
Влязох в спалнята и щом се преоблякох се върнах в стаята за отдих за да почета преди лягане. Затворих всички прозорци, защото ми стана студено и си избрах книга. Въпреки, че беше много интересна неусетно съм заспала.

*ГТ Елиза*

В момента вървя към стаята с музикалните ми инструменти. Не знам дали ще ми повярвате, но повече от всичко обичам да свиря на пиано и да пея. Не знам кой и защо са ги пратили там, но предчувствам, че ще хвърчaт глави.
Застанах пред врата не чувах нищо, защото самата стая e звукоизолирaна. Натиснах дръжката и ........още малко и сигурно щях да подпаля нещо. Черните ми досега очи съм съгурна, че вече са ярко червени. Не можех повече да чакам тия идиоти да се сетят, че съм тук и изсвирих с уста. След две секунди всички се осъзнаха и седнаха на пода като послушни кученца. Цялата стая беше с краката нагоре. Поне нямаше нищо счупено. Аишшш!!! Тия ще ги спукам от тренировки. Ще видят те с кой си имат работа. "Елиза стегни се! Ти можеш!"- колкото и да си го повтарям ще ми е доста трудно да задържа целия гняв в себе си. Най-веротно ще се самозапаля и без това няма на кой да липсвам.

- Последвайте ме. -казах през зъби.

*ГТ Джънгкук*

След като влезнахме в двореца ни посрещна Анна - най-добрата приятелка на Елиза. Тя ни заведе пред една огромна метална врата и преди да тръгне каза простичко:
- Правете какво искате. - и си тръгна. Да сме честни е доста секси.
Веднага щом влязохме видяхме, че стаята е пълна с музикални инструменти. И ние понеже сме си пакостници се заехме с разхвърлянето.
Точно се бяхме развихрили, когато чухме някой да изсвирва. Щом се обърнахме видяхме Елиза на косъм да се замозапали и с ярко червени очи. Опаааааа... малко загазихме. След две секунди зяпане веднага седнахме на земята като послушни кученца. Елиза едвам успя да запази самоконтрол и каза през зъби да я последваме. Нищо чудно, че всички ги е страх от нея. Аз пък обожавам да я дразня. Аз, Елиза и брат ми - Таехьонг бяхме неразделни като малки, но се случи нещо, за което двамата с хьонг ще съжаляваме цял живот...

*ГТ Елиза*

Много добре знам, че Джънгкук и брат му обичат да ме дразнят, но след онова което се случи нищо няма да е както преди....Не усетих кога една гореща сълза се спусна по бузата ми. Побързах да я изтрия преди някой да е забялязал.
Много ги обичах....Но вече не....Колкото и пъти да кажат "Съжалявам" раната, която оставиха в сърцето ми никога няма да зарастне....Мразя ги...И това НИКОГА няма да се промени...

*ГТ Катрин*

Събудих се от студа, който нахлуваше през отворените прозорци. Чакай малко, отворени ли? Аз ги затворих преди да легна! Бързо се разсъних и тъкмо станах да затворя, когато изведнъж през прозореца влязоха три момчета. Моля!? Какво става тук!? Точно щях да се разкрещя когато единият скочи към мен и веднага ми запуши устата.
- Не викай или няма да дочакаш изгрева. - каза той.
- Стига приятел, не я плаши, все пак щеше да ни наеме. - обади се най-високият.

Признавам си, уплаших се но мисля, че в следващия момент гневът ми надделя.
- Ти мръсен негодник!! Как смееш да нападаш кралска особа!?
Въпросният негодник се постресна от внезапната смяна на настроенията. За съжаление бързо се окопити и тъкмо да каже нещо, когато третото момче - благодаря ти Боже, с нормални обноски - заговори:
- Извинете, че ви стреснахме така госпожице, но малко трудно ще бъде да влезем през парадния вход, не мислите ли? Не се представихме, ние сме ЕХО. Е, поне едната част. Останалите чакат на покрива, за да не привличат внимание. Аз съм Кьонгсу, но можете да ми казвате D.O. А това са Чаньол и Бекхюн.

"Ама че странни имена"- помислих си. Въпросният Бекхюн ме изгледа лошо, а Чаньол, като негова пълна противоположност ми се ухили сякаш мислено си разказваше вицове. Странни хора.
Кьонгсу заговори:
- Бихме искали да разберем кого трябва да намерим. А после ще уговорим заплащането.

Отворих книгата, която четях и взех скритата между страниците рисунка. Дадох я на момчето пред мен и казах:
- Искам да намерите това момиче. Казва се Елиза.

Хеееееейййй!!! Пак сме ние! Надяваме се главата да ви е харесала! Извинете, ако има грешки. Чаооооо...до следващата глава!!! Аньонг! Лоф ю!