Шумът на разбиващи се вълни и мирисът на океан изпълва сетивата ми. Очите ми са широко отворени и поглъщат гледката. 

Намирам се на безлюден плаж, обграден от едната страна с високи скали, а от другата започва гора. Пясъкът е чист и мек, а когато погледът ми достига до безкрайните води на океана, ахвам. 

Досега не съм виждала океан. Не мога да опиша какво чувство обзема душата ми, докато го гледам. Все едно ми порастват крила и политам над него. Все едно душата ми полита. Приисква ми се да се гмурна и да се изгубя в дълбините му. Да се превърна в риба и птица едновременно.

Водите му са бурни и вълни се блъскат една в друга на брега. А това, което ме оставя онемяла, е небето. Красивият залез се отразява върху водата и прави плажа да изглежда като някакво греховно, мрачно и много изкушаващо място. 

Толкова съм погълната от пейзажа, че не забелязвам самотен сърфист, яздещ вълните умело и с решителност. След това виждам, че това всъщност е момиче. Това съм аз. Неизменната стърчаща коса и тъмната кожа не бих могла да ги сбъркам. Но признавам, че трябваше да се вгледам по-внимателно, за да разбера дали съм аз. На сърф съм и тялото ми го управлява перфектно, яздейки гребена на вълните. Тялото ми. Добре, то няма нищо общо с моето истинско. Сърфистката е с доста изрязан цял бански и е изтъкана от мускули и грация, но не изглежда напомпана или нещо такова - напротив, смея да кажа, че съм привлекателна, което никога не бих казала за себе си.

Колко паралелни измерения ще посетя, всъщност? Естествено, не очаквам отговор.

Някакво раздвижване близо до мен привлича погледа ми. Обръщам глава и виждам... Иън. 

Добре, това е или някаква шега или мега странното съвпадение. Или... не знам, дори нямам представа каква причина да си измисля, че го виждам за втори път, откакто започнах обиколката из паралелните светове. Която, все още, не мога да повярвам, че ми се случва...

Облечен е само по лилави шорти. Не би трябвало да се учудвам, все пак това е плаж, но не мога да не се взирам в изваяните му мускули по ръцете и корема. Тъмната му коса е разрошена, все едно току-що е станал от сън, а очите му са вперени някъде навътре в океана. И той носи сърф. Но вместо да влезе в бурния океан и да го яхне, той сяда на пясъка и подпира лакти на коленете си. Взира се в нещо пред себе си съсредоточено. 

Изведнъж лека усмивка се появява на устните му. Обръщам се към това, към което гледа. Сърфистката. Мен. 

Чувствам се поласкана по някакъв странен начин, което е шантаво, при положение, че не гледа истинската мен. 

Тогава Иън изважда смартфон от сака до него, включва камерата и ме снима. Хей! Това не е... не е честно! Ами ако не искам? Имам права!

Приближавам се към него и надничам иззад рамото му. Снимката наистина е на мен и признавам, че е станала хубава. Качествена. За мое учудване, той си я слага на тапет и дълго гледа към екрана. Добре, това ми се струва леко откачено.

Когато поглежда нагоре към брега, аз тъкмо излизам от водата заедно със сърфа и оправям презрамката на банския си. Иън се изправя и изражението му рязко се променя. Става по-хладно, по-безразлично. Оставя смартфона си и тръгва към океана, понесъл сърфа си. Разминава се с другото ми "аз", все едно е въздух, и в последния момент й хвърля бегъл поглед и й кимва. Сякаш досега не я беше зяпал и снимал...

Тя също му кимва и когато е почти до мен, а той до брега, се обръща и му извиква:

- Защо винаги ме чакаш да изляза от водата, за да влезеш ти?

Той замръзва на мястото си. "Винаги"? Това значи ли, че е възможно той да си има цял албум с мои снимки?

Не отговаря.

- Не искаш да ти се пречкам ли? - продължавам аз-сърфистката.

Иън поглежда през рамо и погледът му омеква. Онази лека усмивка отново се настанява на устните му и най-накрая отговаря:

- Оставям океана само за теб. 

И двете се изчервяваме, с тази разлика, че на нея й личи, на мен - не. 

-О. Ами... благодаря ти, но... Знаеш, няма да имам нищо против, ако някой път...ами, може да пробваш да сърфираш с мен. Естествено, ако искаш...

Усмивката на Иън става огромна, сякаш е чакал с години да чуе това:

- С удоволствие. Но... не ме разбирай погрешно. Харесва ми да гледам как подчиняваш океана на себе си и колко добре го правиш.

- Мога да кажа същото и за теб - усмихвам се "аз" свенливо. Не мога да повярвам. Аз флиртувам. Това е толкова странно и нетипично за мен...  Но предполагам, ще трябва да свиквам, при положение че започнах да откривам мои нови различни страни. 

В очите му се появява някакво игриво пламъче.

- Искаш ли да дойдеш с мен? Сега?

"Аз" поклащам глава и казвам:

- Може би след малко. Сега ще си почина.

Иън се усмихва и влиза арогантно във водата. Странно е как толкова бързо си променя настроенията. 

Плува към по-дълбокото и ляга на сърфа си, чакайки голяма вълна. "Аз" пък се запътвам към раницата ми в противоположната посока и сядам на пясъка. Пия вода, гледайки към океана. Какво, сега си разменихме ролите ли? 

Увивам кърпа около себе си. Предполагам е студено, защото сме до океан, а и се здрачава. Духа силен вятър и след малко огромна вълна се издига. Иън започва да гребе към нея и стремглаво я приближава. Какво прави? Да се самоубие ли иска? Прекалено голяма е!

Виждам как другото ми "аз" се напряга. Изправя се напрегнато с притеснено изражение на лицето си. Мърмори нещо под нос:

- Ще се справиш, ще се справиш... Винаги го правиш...

Но този път нещо се обърква. Яхва вълната, сякаш е царят на океана и за няколко секунди успява да сърфира в тунела, който образува тя. И изведнъж изчезва. Просто така. Изгубва се в дълбините на океана и двете разширяваме очи. Чакаме и чакаме, но той не се показва. 

И двете хукваме към водата. Аз като дух, тя със сърфа си. Влизам във водата и за мое съжаление, не усещам нищо. Но сега не това е важното. Подсъзнателно се страхувам за Иън. Не искам да гледам как е ранен или умира отново. Не мисля, че бих издържала. 

- Иън! - вика тя, гребейки върху сърфа си. - Къде си? Покажи се, Иън! 

Въпреки че се стъмнява, все още мога да видя какво има под водата. Но всичко, което виждам, е пясък и миниатюрни рибки. Иън го няма.

Долавям хлипове. Обръщам се и виждам как тя плаче, все още крещейки името му. Личи си, че отчаянието е превзело лицето и сърцето й.

И тогава някой от дясната й страна изскача и я събаря във водата. Това е той. Отдъхвам си треперливо и след малко и двамата излизат на повърхността, прегърнати. Той се смее, а тя го стиска малко прекалено силно.

- Спокойно, спокойно, тук съм... Исках просто да си поиграем, за да дойдеш по-бързо при мен...

- Това игра ли го наричаш? - изкрещява тя, а той се сепва.

- Господи, извинявай... Май наистина те стреснах - прошепва.

Тя се доближава на два сантиметра от лицето му и го гледа право в очите:

- Никога. Повече. Не. Го. Прави.

След това го целува. Силно. Страстно. Изпепеляващо. Сякаш силата на любовта, мистерията на бъдещето и чарът на настоящето се крият в тази целувка. 

Усещам сълзи в очите си. Защо, нямам представа. 

После идва вълна, двамата се отделят един от друг, задъхани и щастливи и яхват сърфовете си. Царят и царицата на океана са заедно, по-силни и по-изящни от всякога. А аз... аз затварям очи и чакам вълната да ме залее.

Когато отварям очи, не съм в океана. И по някаква причина, се чувствам странно тъжна.

A/N:

Здравейте на всички! Надявам се главата да ви е била интересна! ^^ Ще се радвам да изразите мнението си и да кажете какво мислите за историята досега. ♥