На мястото на шума на океанските вълни идва приглушена, далечна и бърза музика. Намирам се в задушна, малка съблекалня, а на две крачки от мен, пред отрупана тоалетка, е друга моя версия. Която първоначално почти не разпознавам, заради силния грим и зализаната коса. Не приличам на себе си повече от всякога... Може би, това ще е най-дръзката "мен". 

Тя нанася руж в нежен розов цвят върху скулите си, който стои учудващо добре на тъмната й кожа. Има дълга, черна очна линия, зелени сенки, изписани вежди, извити мигли и червило в топъл, червен цвят. Косата й е събрана в стегнат кок с помощта на много лак за коса и златиста, красива диадема. Плъзвам погледа си по полуголото й тяло и разширявам очи. Облечена е в доста изрязана маслиненозелена, къса рокля, която покрива буквално само гърдите, пъпа и плътта до средата на бедрата й, където и роклята свършва. Гърба и кръста й са напълно голи. Самата рокля е покрита с блестящи камъчета, отразяващи изкуствената светлина от лампата, и всичко това... всичко това ми напомня на латиноамерикански танци. Този тип рокля е точно такъв. 

Музиката, която чувам. Това е ритъмът на "Cha-cha-cha". Винаги съм гледала такива състезания само през телевизора вкъщи, но не съм мислила, че мога да стана свидетел на едно такова на живо... още по-малко пък, да участвам в някой друг живот.

Мисля, че вече се досещам кой ще е партньорът ми. 

Тогава забелязвам нещо, което силни ме учудва. Ръцете на другото ми "аз" силно треперят, когато оставя ружа. Изправя се и си поема накъсано дъх. Поглежда се в огледалото с решителен поглед:

- Успокой се, Мур. Всичко ще е наред, както винаги. Нищо, че това е най-голямото състезание в живота ти досега. Нищо, че с партньорът ми едвам се понасяме. Всичко ще е наред. 

Но след това, закрива лице в шепи и сумти измъчено.

- Господи, няма да се справя! Ще има толкова много хора... Всички те ще ме гледат и обсъждат... Как ще издържа на цялото това напрежение?!

Добре, с нея имаме много повече общо, отколкото си мислех. Притеснителна е и се срамува. Точно като мен.

- Ако си забравя стъпките? Ако двамата се спънем?... - продължавам да мърморя аз изнервена, когато на вратата рязко се почуква.

- Мур, излизай от съблекалнята, иначе ще дойда и ще те изнеса сам! Какво правиш там толкова време, по дяволите?

Ядосаният глас на Иън (естествено) сепва Зара и тя потреперва.

- Започва се - прошепва тя и излиза от малката стаичка с вдигната брадичка. 

Следвам я, когато отива при Иън. Той е точно пред съблекалнята и разговаря с някакво момче. Ахвам при вида на партньора на Зара. Добре, тук ме спечели. Изглежда... изумително. Не мислех, че зализана коса ще му стои добре, но очевидно съм грешала. Едно единствено непокорно кичурче коса се мъдри на челото му. Колко чаровно.

Черната му риза е разкопчана някъде до третото копче и разкрива гръдните му мускули, после я следва дебел черен колан, заедно със свободни и елегантни черни панталони. Запаметявам гледката в ума си, защото това не бива да се забравя. Изглежда като изкусител. 

От друга страна, лицето му излъчва строгост и сериозност, както никога досега. Поглежда към Зара и изражението му не трепва, въпреки че погледът му се спуска по тялото й. А тя... само по позата й виждам колко е смутена и притеснена. Мачка ръцете си, които се обзалагам, че са влажни, и си поема дъх на пресекулки.

- Господи, ако продължаваш по този начин, доникъде няма да стигнем! - възмущава се Иън, като вижда колко се притеснява. - Така увеличаваш шанса ни да се провалим...

Тя го подминава. Просто така. Чудя се дали въобще го е чула. Но когато виждам изражението й, разбирам, че е сърдита. Върви нанякъде, а когато се сблъска с някого, му се извинява по сто пъти. Напрежението така се е загнездило в нея, че тя не осъзнава какво прави. 

Иън я догонва и я хваща за лакътя. 

- Мур, успокой се, иначе ще провалиш и двама ни...

Накрая Зара се обръща към него и избухва:

- Така не ми помагаш, Ким! Мислиш ли, че не се опитвам?! Знаеш, че за мен винаги е по-трудно... Няма ли най-накрая да ми кажеш нещо, с което наистина да ме успокоиш? Да ме увериш, че ще се справим, а не да ми говориш за провали?

И насред целия хаос и суматоха в това голямо помещение, миришещо на козметичен салон, той я доближава до себе си и допира устни до ухото й:

- Добре тогава. Не оставяй страхът и притеснението да вземат най-доброто от теб. Защото в момента го правиш. И двамата знаем, че можеш да се справиш. Винаги става така. Не се и съмнявай, че някой няма да забележи таланта и уменията ти. Защото като твой партньор, аз съм длъжен да те направя цветето на дансинга, да изтъкна красотата и възможностите ти. Повярвай ми, няма да останем незабелязани. Просто ми се довери.

След това леко се отдръпва от нея и я поглежда право в очите.

- Между другото, хубава рокля. Отива ти.

Тя примигва изненадано и се изчервява още по-силно. 

- Хм... Благодаря. Подобно.

Той повдига вежди:

- Когато последно погледнах, не носех рокля.

Тя извърта очи и ако въобще е възможно, се изчервява още по-силно.

- Имам предвид костюма ти. Престани да ме будалкаш.

- Окей, бомбичке, само не се взривявай... отново.

Зара се опитва да прикрие смеха си, но не й се получава. Отново тръгва нанякъде, този път с Иън до нея. Не мога да не забележа, че двамата си отиват. Особено в този си вид. 

Стигат до една врата и когато я отварят, пред нас все едно се разкрива нов свят. Много по-бляскав. По-шумен. По-ритмичен. И тримата застиваме с погледи, вперени пред нас.

Намираме се пред огромна, просторна зала, с висок сводест таван. Пълно е с хора. Ама наистина пълно. Толкова на едно място не съм виждала. Всички места за заети. Музиката гърми през тонколоните, звучи някаква непозната песен, а двойките, пръснати по дансинга, играят... Cha-cha-cha? Не съм много сигурна, но мисля, че е това. Отстрани на самия дансинг са насядали съдиите и критично наблюдават танцуващите.

- Майчице, не... Прекалено великолепно е... - ужасява се Зара и се обръща, искайки да се върне обратно.

- Зара. 

Откакто съм тук, Иън за първи път се обръща към нея с малкото й име. Хваща я за ръката, стиска я и я придърпва до себе си. И до самото начало не я пуска. 

От местата, по-близко до дансинга, няколко човека едновременно викат името ми. Но не викат мен. 

Другото ми "аз" се обръща, както и аз заедно с нея, и сякаш някакъв камък ме удря в сърцето. Семейството ми е там. Майка ми се усмихва към Зара така, както никога досега не съм я виждала да го прави за мен. Сестрите ми викат с пълно гърло числото 22. Това е номерът на тяхната двойка, тази на Иън и Зара. А баща ми... Задавям се и тогава разбирам, че плача. Напоследък доста ми се случва. 

Баща ми не се е променил. Гледа Зара със същата тази топлота в погледа си, както винаги. Пред очите ми се размазва, въпреки това виждам как й намига, а тя изпраща въздушна целувка на всички.

Внезапно осъзнавам, че ми липсват. И то много. Сърцето ми се присвива, когато се сетя за тях. Най-вече за баща ми. Държах се гадно с него тогава. Той просто се тревожеше за мен, а аз го отхвърлих. Както правех с всички останали...

Опитвам се да приглуша хлиповете си. Не са уместни за тази обстановка. Станалото станало. Умрях и няма какво да се направи. Просто... просто се надявам, че знае, че го обичам, независимо какво се е случило. 

- Втора група - изгърмява мъжки глас и двойките, танцуващи досега, се разотиват, докато аз бърша очите си с опакото на ръцете си. Идват нови, сред които е и тази на Иън и "мен". Вървят изправени и великолепни и колкото и да гледам другите двойки, просто очите ми винаги се връщат на тях. Забелязвам, че и някои от журито също ги гледат.

Усмихвам се. Харизмата, която излъчват, достига до всички. След това обявяват, че предстои Cha-cha-cha и... Зара се променя. Коренно.

Изпъчва гърди, слага усмивка на лицето си и музиката тръгва. Все едно някой изключва от нея страха и притеснението и на тяхно място идват увереността и магнетизмът. Не мога да я позная. 

Двамата с Иън застават един срещу друг, втренчени в очите си. Когато музиката започва, двамата сякаш засияват. Превръщат се в различни личности. Личности, отдадени на танца, един на друг, на ритъма, на публиката. На живота.

Едновременно се допълват и изтъкват с плавните си и резки движения. От тях струи грация и великолепие. Не само се вписват, те правят обстановката. Публиката лудва. 

Обръщам поглед към семейството ми. Всички са на крака и викат номера им. 

И тогава забелязвам баща ми. Той гледа право в мен. Имам предвид, в духа ми. Не в танцуващата Зара. Толкова съм шокирана, че отстъпвам крачка назад. Възможно ли е това? Привижда ли ми се? Никой досега не ме поглеждал, откакто се разхождам из вселените. 

Устните му се движат. Върни се, Зара. Мога да чуя шепота му в главата си. Това е толкова странно... Как..

Изведнъж прожектор ме заслепява и не виждам нищо пред себе си.

Татко...