Сълзи се спускат по страните ми, докато нещо вътре в мен се случва. Сякаш някой бърка във вътрешностите ми и ги размества. Адски е болезнено и... странно, при положение че съм дух. 

Не виждам какво има около мен, заслепена съм. И в същото време чувствам липсата на хора повече от всякога. Не, не просто хора. Семейството ми. Баща ми.

"Върни се, Зара."

Аз не просто чух гласа му преди малко, аз го усетих. Вътре в главата си, в черепа си, в цялото си тяло. Почувствах погледа му, а с него и емоциите му, любовта му към мен и най-вече... острата му липса, която пренебрегвам от известно време. 

И за първи път искам да се върна в моя свят, въпреки че знам, че е невъзможно. Всъщност, кого залъгвам? Завиждам. На всичките "Зара", които видях, влюбващи се, уверени, изпитващи емоции, които никога не съм изпитвала и няма и да изпитам. И всички "мен", които живеят живота си, сякаш това е най-елементарното нещо, което могат да направят. 

Защото истината е, че го дължат на себе си. 

Защото истината е, че са родени, не за да пропиляват живота си, а да го живеят пълноценно. 

Защото истината е, че всички трябва да се научим да ценим това, което имаме. А най-ценното, най-важното е животът. 

Жалко, че го осъзнавам толкова късно.

Плача толкова много и за толкова много неща, че не разбирам кога се оказвам в самолет. Вече не се чувствам като смачкана и многократно настъпвана. Изтривам сълзите си в опит да видя по-добре около мен. 

Да, наистина съм в самолет. Хората по седалките разговарят помежду си, гледат филми или просто спят, стюардеси се разхождат и раздават напитки, някакво дете тича измежду седалките и разгневена майка го вика при себе си. Но нещото, което грабва веднага окото ми са прозорците. Веднага се залепвам за един и ако сега някой ме гледа отстрани, сигурно би казал, че очите ми приличат на огромни палачинки.

Залез е. И това е най-красивата гледка, която някога съм виждала през живота си. Под нас мога да видя някакъв град, потънал в тъмнина, и необятен океан. Но това, което ме омайва, е огненото небе. Сякаш гори, но огънят не се разпростира навсякъде. Червено-оранжевите нюанси преминават в меко розово, а после и в тъмносиньо и лилаво. Като натъртено манго. 

Фотоапаратът ми. Къде е, когато ми трябва така силно?

Поразена съм как никой дори не се опитва да снима това великолепие. Само аз ли го забелязвам?

Тогава виждам себе си на една от седалките в средата на самолета до прозореца. С фотоапарат. Не мога да не се ухиля. Ето това съм "аз", която познавам. 

Приближавам се и виждам, че на седалката до нея стои баща ми. В гърдите ми нещо отново потрепва. Той я наблюдава с усмивка на лице, докато тя снима залеза през малкото прозорче на самолета. В очите му грее топлота и любов и не мога да не си спомня за онзи момент, малко преди да стане катастрофата, когато заедно с него бяхме на хълма. Наблюдаваше ме по същия начин, докато аз снимах. И след това...

Отказвам да мисля за последвалото. Така само ще ми стане още по-мъчно.

После тя се обръща към него и двамата започват да разговарят непринудено, точно както правехме с него преди. Личи си, че връзката й с него е силна. Тази паралелна вселена определено се доближава най-много до моята. 

И тогава Зара се накланя в седалката си и се провиква към едно момиче близо до нея с една слушалка в ухото, до която е седнала жена, приличаща на нея. Сигурно е майка й. Но нещо във вида на момичето ме смущава. Адски ми е позната.

- Сидни, направих уникални снимки! Няма да повярваш колко качествени са! Искаш ли да ги видиш?

Какво? Тя дава фотоапарата си на някой друг? Преди го пазех като очите си и не давах на никого да го пипне дори. 

Очите на момичето светват.

- Разбира се! Може и да постна някоя в Инстаграм...

Тя взема съкровището ми и за първи път го виждам в ръцете на друг човек. Трябва да е наистина ценна за Зара, за да й позволи това.

Забелязвам, че е внимателна с него и разглежда снимките с такова възхищение и интерес, че ми се стопля сърцето. 

- О, Господи, тази! Тази. Е. Трепач. Когато кацнем, я качвам във всички възможни социални мрежи, в които съм регистрирана. 

Зара се засмива и й намигва:

- Да не забравиш да тагнеш фотографа.

Изведнъж се сещам коя е тя. Момичето, което хареса фотоапарата ми, докато минавах през квартала, където всички ме зяпаха. Само тя не ме гледаше странно, с подозрение или скрита враждебност. Само тя ме поздрави и ми се усмихна. Сега са станали приятелки. Чудно ми е как. И защо, всъщност, сме в един самолет?

- Скъпа, ще отида до тоалетната, след малко се връщам - казва баща ми на Зара и след това става от седалката. Зара му кима и зарейва поглед през прозореца. Да, точно така бих прекарала времето си през целия полет.

Тогава някой от по-задните редове се надига от седалката си и се запътва напред. Изсмивам се и съм благодарна, че не се чувам. Това е Иън. Черната, рошава коса, самоуверената походка и леката му усмивка няма как да ги сбъркам вече. Ще се учудя, ако не го видя в някоя вселена.

А той пък какво прави в самолета? Поредният въпрос без отговор...

И за моя изненада, той сяда на мястото на баща ми до Зара. Сякаш само е дебнел да се освободи. Тя все още не го е забелязала, а той я гледа, усмихнат. След това, поглежда към косата й, която е вързана на висока, къдрава опашка, пъха показалеца си в една къдрица и започва да си играе с нея. Зара подскача в седалката си.

- Татко, изкара ми акъла... - и замлъква, когато вижда кой е до нея. Силно се изчервява и се отдръпва от Иън. 

- Защо... защо седиш до мен?

- Защото си красива - отвръща той без никакво смущение и отново посяга към косата й.

Сърцето ми затупква бързо и си поемам дълбоко дъх. Това е първият път, в който някой ми прави комплимент. Чувството е... приятно. Знам, че фактически той не го каза на мен, но ми харесва да знам, че все пак някой мисли Зара за хубава. Мен за хубава. Нищо, че всичко това става, след като съм умряла. Нищо, че в същото време ми е гадно, заради това.

- Между другото, обожавам косата ти.

Зара и да иска, не успява да скрие усмивката си.

- Благодаря. И... и аз харесвам твоята - едвам казва тя в пристъп на откровение и после веднага закрива уста с ръка. 

Иън се засмива. За пръв път чувам и виждам смеха му. Звънлив е и някак сладък е - подскачащата му адамова ябълка, широката му усмивка, ... около очите му се образуват малки бръчици и се присвиват, а животът в тях сякаш пламва. 

Очите са тези, които правят смеха. Много могат да имитират усмивка и да се преструват, но не и да имитират чувства.Очите казват това, което премълчаваш. Защото чувствата най-ясно си личат в очите на човек, а както се казва, те са прозорецът към душата. Каквито и емоции да усещаш, ако се вгледаш внимателно в тях, можеш да видиш какви са те. Можеш да видиш смеха в тях. Радостта в тях. Живота в тях.

Сега осъзнавам, че може би никога не съм се смяла с очите си. Защото никога не съм живяла, а просто съществувала. 

A/N:

Наистина е важно за мен да гласувате и коментирате, да разбера мненията ви и да чуя какво мислите, че ще се случи по-нататък ^^ Благодаря на всички, които четат и оценяват историята ми ♥♥♥