Уморена съм. Тъжна съм. Отчаяна съм. Искам да се върна или да умра. Искам духът ми да бъде оставен на спокойствие или просто да бъде върнат в тялото ми. 

Всичко това само на мен ли се случва? Само аз ли се скитам из разни вселени, уж мъртва, гледайки как другите се наслаждават на живота? Виждайки какво изпускам... какво съм изпуснала.

Заобиколена съм от хора, от живот, а се чувствам по-самотна и по-мъртва от всякога. А си мислех, че точно от това се нуждая. Просто да изчезна от лицето на земята. Колко съм се лъжела...

Още съм в самолета. Но той ме потиска. Сякаш се стеснява около мен, опитва се да ме задуши и действително успява. Трябва да се махна, не издържам повече.

Стремително се запътвам към едната му страна и я преминавам успешно без никакви усилия (предимството да си дух). Хвърлям се във въздуха и за момент се чувствам прекрасно. Като птица. Летя из облаците, разперила ръце, чувствайки се свободна както никога досега.

Но после поглеждам надолу. И всичко в мен замира в объркване, ужас и шок. Летя стремглаво към разрушен, разбит и димящ град. Колкото повече наближавам, толкова по-добре виждам опустошените сгради, останките от буен огън и... мъртвешката тишина. Най-шумната тишина, която кара сърцето ми да спира, а кожата ми да настръхва от ужас. 

Какво се е случило тук? Въобще има ли хора, все още живи? Защото единственото, което виждат очите ми, са трупове. Стотици, пръснати по всевъзможни места, с всевъзможни рани, а някои... на някои им липсват крайници и дори глави. 

Повдига ми се. Цялата треперя и се треса, а стомахът ми се преобръща. Искам да се махна оттук. Господи, измъкни ме! Това... това е прекалено много. Прекалено тежко. Сърцето ми се къса, а умът ми не може да осъзнае всичко това. Емоциите, които изпитвам в момента са равносилни на преминаването през черна дупка, само дето болката не е физическа, а психическа. 

Изведнъж писък раздира тишината, последван от още няколко. Чуват се изстрели, а после отново е тихо. Не ми харесва накъде отиват нещата... Дори мозъкът ми е настръхнал.

Тръгвам в противоположната посока на писъците, вървейки покрай срутващите се сгради, инстинктивно криейки се. Не че има нужда, при положение, че никой не е способен да ме види.

Скоро се натъквам на горе-долу запазена сграда и веднага до ушите ми стига детски плач. След това чувам как някой тихо моли:

- Ш-ш-т, Беа, не сега, успокой се, моля те...

- Млъкнете и двете! Ще ги привлечете към нас по-скоро, отколкото е нужно! - разярено шепти мъжки глас, а после отново настава тишина. 

Влизам в сградата, която някога май е била банка, прескачайки отломките, и очите ми се разширяват. Вътре е пълно с войници, дебнещи на пост, с изморени изражения и тъмни кръгове под очите, а по-нататък по пода са насядали хора, най-малко петдесет души, с огън в очите или страх, обладал лицето им. Войниците са с пушки, а хората... хората са грабнали кой каквото успее. Някои са с масивни клони, други с лопати, има и с чукове, с брадви, трети пък носят камъни със себе си. 

Война. Тук определено съм в епицентъра на тежка война, но за какво, не знам. 

Отново чувам плач, който бързо е заглушен. Обръщам поглед натам. Възрастна жена, мръсна, облечена в дрипи, бърши сълзи в ръкава си. От двете й страни са застанали две момичета, сгушени в нея, предполагам дъщерите й. Но когато се вглеждам по-добре, вцепенението ме обхваща. Това е майка ми. И сестрите ми до нея. Баща ми не го виждам. Търся с поглед и себе си и се откривам чак до войниците. Зара е застанала зад един от тях на най-задната линия и държи ръката му. Той е с гръб, но забелязвам, че се е долепил максимално до нея. Усещам силната им близост дори оттук. И не се и съмнявам, че този войник е Иън.

Оказвам се права. Когато се приближавам до тях, успявам да го разпозная, въпреки войнишката униформа, очите му, въпреки непознатия огън в тях, косата му, въпреки че е сплъстена  и... тази усмивка. Леката усмивка, която краси устните му е предназначена не за кого да е, а за Зара.  

А самата тя не изглежда по-добре от останалите. Дрехите и са прокъсани на места, изцапана е с мръсотия, а ръцете и голите й стъпала са покрити с рани, но не сериозни. 

- Обещай ми, че няма да умреш. Няма да се жертваш за мен или за когото и да било друг. Просто защитавай себе си, моля те.

Усмивката му изчезва. 

- Зара, аз съм войник. Как очакваш да не защитавам никого? Най-малкото теб - обръща се с лице към нея, а очите му блестят. - Приеми го. Няма да позволя да пострадаш. В никакъв случай. 

Тя затваря очи за миг, а когато ги отваря, гласът й трепери:

- Но как... как се предполага да живея, ако те з-загубя? 

- След като всичко това приключи, искам да избягаш от тук. Заедно със семейството си. Отидете надалеч, където няма войни, и...

- Ние. Ние ще отидем. 

Иън отново се усмихва леко и обхваща в шепи лицето й. От очите й се стичат сълзи, а той ги попива с устни. После я целува по устните нежно, бавно и чувствено и забелязвам как всички гледат към тях, усмихвайки се. 

Честно, въпреки обстановката и случващото се, това е най-сладкият романтичен момент, на който съм ставала свидетел. 

Изведнъж оглушителен шум притъпява слуха ми и земята се разтриса. Около мен настава паника. Хората крещят и се разбягват, тичайки от сградата, други се втурват да помагат на войниците, а те остават хладнокръвни и изтичват отвън, стреляйки с пушките си, опитвайки се прикрият бягащите надалеч хора. Първоначално не виждам какво атакуват, но след това...

Сред пушека от бомбата се появяват цяла гвардия войници в различни униформи от тези, обявявайки огън. И стрелбата започва с пълна сила.

В целия хаос, дим и мръсотия, очите ми намират Зара. Скрита е зад един ъгъл на бившата банка и наблюдава ставащото. Майка й и сестрите й са зад нея, но я молят да тръгнат. Тя е непоколебима. Настоява да остане с любимия си и им казва да бягат. Почти съм сигурна как се опитва да помогне мислено на Иън, който в момента раздава удари с пушката си на приближаващите към него чужди войници. Бие се с плам и смелост и не позволява на никого да се доближи до него. Впечатлена съм, но осъзнавам как и моето сърце тръпне в страх за него.

Още и още войници идват и в сравнение с тях, "нашата" войска е прекалено малка. Когато виждат, че войниците ни са в трудност, останалите хора се втурват да им помагат с "оръжията си".

Какво ли е да се бориш да останеш жив? Да си във война и да си постоянно изплашен от смъртта, дебнеща зад ъгъла? Съчувствам на тези хора и въобще на света, в който живеят. Те не могат да си позволят да мечтаят за бляскави неща и да бъдат разглезени, молят се само на чудо да се спасят. Ужасът, в който пребивават, не е живот. А те копнеят за истински такъв. 

Адски ми е мъчно за тях. Гледайки измъчените им, страхуващи се лица, последните мигове на някои преди да умрат, ме кара да искам да се върна в моя свят и да забравя всичко това. И едновременно, да се опитам да им помогна. За жалост, не мога да сторя нищо. 

И после всичко става за едно мигване на окото. Един чужд войник, които Иън преди малко повали на земята, с трепереща ръка, кървяща рана в корема и бясно изражение се пресяга към оръжието си на земята до него. Насочва го към Иън, който в момента е с гръб към него и се прицелва право към сърцето му. 

Зара зорко следи всичко и когато вижда това, изкрещява:

- ИЪН! ПАЗИ СЕ!

Излиза от скривалището си и хуква към него. Кървящият войник я забелязва и се подсмихва. Насочва пушката си към нея, но изведнъж Иън изскача пред Зара и я скрива от оръжието. 

То гръмва.

Другото ми "аз" надава писък, изпълнен с всевъзможни емоции, а Иън се свлича на земята. Приближавам се, потресена. Уцелен е в гърдите. След малко се чува още един изстрел. Войникът, който го простреля, е мъртъв. Някакъв човек с пистолет го уби. 

- НЕ! - изревава Зара и кляка до Иън. Наблюдава го с разширени очи, от които се стичат сълзи. 

- Не... - вече шепти. - Стани, Иън... Моля те... Н-не... не искам да загубя и теб... Няма да го преживя...

Виждам, че той умира. И въпреки това намира сили да й се усмихне, с онази усмивка, която дори не подозирах, че ми е станала любима. 

- Зара... обичам те... помни това... аз винаги ще живея в-в сър-...сърцето ти - едвам се изказва той, кашляйки кръв. Гледката е покъртителна. Преди да се усетя сълзи се спускат и по моите страни, а странни спазми обхващат тялото ми. 

Но битката бошува, а майка ми се приближава към нея и я дърпа.

- Зара, нямаме време!

- Не! Остави ме!

Тя блъска и рита, но няколко човека я теглят. Безнадеждно е.

- Обичам те! - крещи тя към Иън, а той гледа как се отдалечава. И неговите очи блестят от сълзите. 

Когато тя се изгубва в дима и хаоса от войници, се приближавам плахо към него. Диша, все още диша, макар и много плитко. Клякам до него и поставям прозрачната си ръка върху дълбоката му рана, опитвайки се да спра кръвоизлива. Разбира се, безуспешно. 

Със затворени очи е. Гледам го и изпитвам ужасна мъка. Напомня ми на чувството, което изпитах, като го видях след катастрофата, но това сега е... по-силно. По-силно и по-мъчително. 

Изведнъж той отваря очи и се втренчва право в моите. Стряскам се и леко се отдръпвам, но той притиска ръка към моята върху раната му. Угасващият пламък в очите му ме разкъсва. 

- Зара, аз... съжалявам.

Как успява да ме вижда и да ми говори най-вече? Той наистина ли... И за какво съжалява?

- Върни се и... живей. Моля те.

Казва това с последния си дъх. След това умира. Задавям се със собствените си сълзи. Това е... Не... 

Не мога да издържа. Разплаквам се с глас. Защо... защо на мен? Защо трябва да преживявам тази мъка?

Прегръщам го силно и прошепвам до ухото му:

- Ще се върна.