Събудих се в стаята си в института. Бях сложена по корем на леглото, а на гърба ми имаше нещо, което явно беше стегнато с бинт около гърдите ми. Главата ме болеше адски много.
Опитах се да си спомня какво се случи. С Кас се карахме, когато нещо ме застреля. Предполагам, че беше така, защото си спомних, че имах кръв по пръстите и бързо изгубих съзнание. Тялото ми спря да отговаря на мозъка и паднах в ръцете му.
Стиснах очи и въздъхнах.
- Рейчъл? - отворих очи и видях как Сиела затваря вратата след себе си и носи поднос с лекарства, бинт и марли.
- Сил...- усетих остра болка, когато се опитах да помръдна.
- Недей! Раната ти беше много сериозна и все още не е зарастнала. - предупреди ме тя.
- Какво ми имаше? - попитах я.
- Беше простреляна с куршум пълен с демонска отрова. Беше на ръба на смъртта, когато Кас те доведе. - разказа ми Сиела.
- А как ме спасихте? - продължих.
- Тео извика Луйзиана Орлео. Тя е магьосница, лечителка. Когато някой ловец на сенки не може да бъде излекуван с Иратце тя идва. - обясни ми момичето.
- А ти? - погледнах я.
- Аз превързвам ранените и се грижа за ранените, след като вече са вън от опасност.
- Знаете ли какво е било оръжието, с което са ме простреляли? - питах.
- Когато Луйзиана извади стъклото, в което е била затворена отровата, го изпратихме на Андрония Шефилд, в Спираловидния лабиринт, за да го изследват. - отговори.
- Добре. А защо не ми приложихте Иратце след като махнахте отровата от мен? - чудех се.
- Отровата беше проникнала дълбоко в тялото ти и Луйзиана
ни посъветва засега да те лекуваме като мундан, понеже на тялото ти още не се е изчистило напълно от отровата и неутрализира руните. - обясни ми Сиела.
- Искам да седна! - казах й с мъка и щом осъзна, че не може да спори с мен, ми помогна да се обърна, а след това и да седна.
Гърдите ми бяха стегнати и превързани с бинт, Сиела беше сплела косата ми на две рибени кости, за да не пречи при смяна на превръзките на раната.
- Сил! - чух познат глас и след секунди Кас влезе в стая ми с плик в ръка.
Щом ме видя, ме огледа, а след това забелязах, че леко се изчерви.
- Здравей Р-Рейчъл! Как си? - опита се да се усмихне.
- Ще бъда по-добре, като разбера кой идиот ме простреля и с какво! А прекрасно знам, че в плика са изследванията на стъкления куршум. - говорех с равен глас и Кастиел се сепна.
Докато той ме гледаше изненадано, Сил отиде и взе от ръката му плика. Извади писмото и зачете съсредоточено. След това погледна и двама ни.
- Куршумът е бил от адамас. - започна.
- Как така от адамас? Невъзможно е да затвориш демонска отвора в адамас! - прекъсна я Кастиел.
- Явно не е така. - отговори му спокойно сестра му - Изглежда оръжието, с което е бил изстрелян куршумът...- продължи Сил.
- Как е минал през стъклото на прозореца? Не е възможно...- намеси се отново момчето.
- Спри да я прекъсваш, в името на Ангела, Кастиел! Няма ли да млъкнеш? - сопнах се изнервена. Той ме погледна шокирано, а после и сърдито, като малко дете, на което току що бяха прекъснали песента на детски рецитал, но не ме интересуваше. Точно сега исках да знам какво ми се е случило.
- Сил, продължи! - обърнах се към сестра му.
- Била си простреляна с револвер, модел "Колт". - довърши Сиела.
- Но как така? Това е семейното оръжие на фамилия Колт! - пак се включи Кастиел, но този път не му се скарах, защото думите му привлякоха интереса ми.
- Би ли ми разказал за него и как функционира? - обърнах се към него със сериозно изражение.
- Долу се намира книгата на всички оръжия на ловците на сенки. Там ще намериш информация. - погледна ме делово.
Дали по-рано не го бях засегнала?
- Кас, тя все още е слаба и нестабилна! Не може да става от леглото поне още 2 дни! - протестираше Сиела.
- Тогава ще почака. - отвърна и излезе от стаята, отговаряйки безмълвно на въпроса ми.
Да, беше засегнат. Вече я нямаше онази усмивка, милото държание и закачките. Не беше онзи Кастиел, който ме спаси от отровата на демона Рогус. Тръшнах се на леглото, забравяйки за раната на гърба ми и щом гърба ми докосна леглото изпищях от болка.
- Рейчъл! - извика Сиела и ме изправи отново в седнало положение.
Всъщност заслужавах тази болка, макар и мимолетна. Защото нараних Кастиел, а му бях толкова задължена за всичко. Проклинах се, за дето не бях благодарна и мила към него. Та ако не беше той, сега нямаше дори да съм жива!
Сил ме обърна и пак легнах по корем. От очите ми закапаха сълзи. Толкова бях глупава! Както винаги! Смятах, че момчетата ме мразят поради незнайна причина, но не беше така. Отблъсквах ги с отношението си. И Кастиел беше пример за това. Ударих с юмрук възглавницата до себе си.
- Сил, може ли за малко да остана сама? - помолих я и след като спря да протестира, излезе от стаята.
Избухнах в сълзи. Защо бях такава егоцентричка? Защо винаги се държах грубо с хората, които проявяват интерес към мен? Не! Нямаше да позволя и Кастиел да ме намрази! Не и този път!
Опитах се да се извъртя. Извиках няколко пъти от болка, но се справих. След това седнах на леглото и се опитах да стъпя на земята. Гърбът адски ме болеше, но повече щеше да ме боли ако оставя Кас да ме намрази.
Щом стъпих на краката си се опитах да стигна до дрешника. От там извадих черен клин и пантофки. Също така взех бяла копринена риза и внимателно я облякох, опитвайки се минимално да докосвам раната. Макар и превързана, беше страшно чувствителна и най-малкия допир ми причиняваше болка.
Вече бях облечена и тръгнах към вратата, придържайки се за стената. Отворих и отидох до вратата на Кас. Почуках и никой не ми отвори. Повторих и потретих, и ето че накрая той ми отвори. Тялото му беше мокро и носеше дънки. Изглежда, току що бе излязъл от банята и е нахлузил първото нещо, което е видял, преди да отвори.
- Рейчъл?! Какво правиш тук?! Защо си станала?! - игнорирах въпросите му.
Главата ми се замайваше.
- Кас, съжалявам! Не исках да те засегна, аз съм голяма идиотка! Не оцених какво направи за мен през изминалите два дни. - започнах.
- Рейчъл, ти кървиш! - извика.
- Дължа живота си на теб. Ако не беше ти, сигурно сега нямаше да съм жива. - продължавах да говоря забързано.
- Рейчъл! Кървиш! - повтори ми.
- Какво? - вече го виждах размазано.
- Раната ти се е отворила! - говореше ми Кас и усетих как краката ми се подкосиха.
- Кас, прости ми! - бе последното, което казах, преди очите ми да се затворят и за пореден път да падна в ръцете му.