В 5:30 часа вече е пълен мрак навън. С Пайпър, най-добрата ми приятелка, излизаме от кафенето "При Джони", след като тя изпи обилно количество кафе, а аз - чай. Винаги съм мразела кафето и никога не пия. 

Навън е кучи студ и аз слагам ръце пред устата си, за да се стопля.

- Ще се прибираме ли? - пита Пайпър.

- Ами, аз така смятам, много ми е студено. Ако искаш ела у нас. 

- Аз, ъм... ще прекарам нощта с Кай - усмихва се тя, изчервявайки се, говорейки за гаджето си, с което са заедно от пет месеца.

- Оо, ще го правите ли?

- Ъъ... Дакота, ние го... ъъ... направихме го преди няколко вечери...

- КАКВО?! Защо не ми каза?! - шокирам се аз, чувствайки се леко обидена.

- Беше заета със семейството си, а и не исках да те притеснявам на Коледа, знам, че я мразиш...

- Винаги можеш да ми споделяш, особено такива важни неща. Разочарована съм - поклащам глава унило.

- Наистина съжалявам, Ди...

Тогава и двете чуваме пиянски гласове зад нас и се обръщаме:

- Няма място за съжаления на Коледа, момичета - ухилва се един клошар, а другият кима ожесточено, едвам стоейки на краката си. В ръцете си държат евтини бири и пийват от тях.

Ние се споглеждаме и потреперваме. Тръгваме, почти бягайки, а те ни следват.

- Къде тръгнахте, сладуранки? Искате ли да си поиграем... Пийнете с нас.

В следващия момент вече бягаме, но, за наш ужас, тези ни настигат, не знам как, при положение че са пияни. Хващат ни за ръцете и ни обръщат към себе си. 

- Мамка му, пуснете ни, пияници...

Пайпър и аз треперим от страх и се опитваме да им се измъкнем, но безуспешно. Хватката им е много здрава.

- Недейте така, принцеси, ние искаме само да ни правите компания...

- Само през трупа ми, глупаци! 

Чувам гласа на Рафаел и след това виждам как запраща голяма снежна топка в лицето на единия. Той надава писък и се обръща към другата пияница:

- Идиот, 'що ме удряш, бе? 

- К'во? Не съм те...

Изведнъж двамата започват да се бият и падат в снега, не можейки да запазят равновесие. Бирите им се разливат и се пропиват в девствения сняг. 

- Не знам какво стана, но явно Господ ни пази - въздъхва облекчено Пайпър и ме дърпа да се махаме оттук.

Тръгваме към вкъщи, но преди това аз се обръщам към Рафаел и му се усмихвам с благодарност, макар че знам, че определено не е достатъчно, и той кима.

- Майко, това беше на косъм! Едно не разбрах - откъде дойде тази снежна топка? Сякаш някой я хвърли...

- Важното е, че се измъкнахме - казвам аз, все още леко треперейки.

След около две минути се разделяме и тя тръгва на запад, аз на - изток към моята къща. Почти съм до нас, когато чувам странно мяукане. Идва от пролуката между две къщи и когато се приближавам, виждам Рафаел, който се хили.

- Мяу. Котето иска...

Не изчаквам да довърши, а направо се хвърлям върху него и го прегръщам силно. Той се олюлява, но след малко ме обгръща с ръце.

- Защо...

- Благодаря, че ни спаси. Наистина! 

- Това ми е работата.

След тази му реплика, все още съм му благодарна, но се чувствам леко разочарована, че ни спаси само по задължение. 

- И все пак благодаря. Всъщност... Как ни откри? 

- Просто усетих. Знам, когато нещо с теб не е наред.

Уоу, като сродните души в книгите! 

- Все едно сме... свързани? - питам аз, любопитно.

- Хм, да, може и така да се каже. Все пак аз отговарям за теб.

- Какво ще кажеш да ми разкажеш за цялото това... нещо?

Той извърта очи.

- Не мога.

- Моля? Мисля, че имам право да знам.

- Няма да ме оставиш на мира, ако не го направя, нали?

Усмихвам се дяволито.

- М-не. 

Той тръгва, а аз го следвам по петите.

- Има друг свят, паралелно съществуващ с този. В него са всички хора, които мразят Коледа и въобще празниците като цяло. И понеже всички трябва да работят, на всеки се назначава по някой от човешкия свят, който също мрази някой празник, и се опитва да го накара да го заобича.  

- Еха. И сега се опитваш да ме накараш да заобичам Коледа? Чакай... всички ли сте снежни сенки? И какво като мразят Коледа?!

- Не, явяваме се под формата на характерното за празника. Не е хубаво да мразиш празниците. Всички трябва да се уважават,  дори да не са от твоята религия. А и повечето хора скапват духа и на семейството си и се отнасят ужасно с тях само заради собствените си капризи. Това е нещо като затвор за непослушни. И да, това се опитвам да направя. Мисля, че почти съм успял - усмихва се той гордо.

- И какво става, когато успееш?

- Всъщност, не знам точно... Предполагам ни назначават нов.

- Чакай малко. Вие завинаги ли сте заточени там?

- Може да се каже - отговаря той, а аз се изпълвам със съчувствие към тях. Това е ужасно несправедливо.

- А ако не успееш?

- Този, към когото си бил назначен, също става като теб. Идва в другия свят. 

Ужас. 

- Всъщност, щом казваш, че всички, които са там, са мразели някакъв празник, то тогава ти също! Коледа, нали?

Той свива устни, доколкото мога да видя, и потвърждава. 

- Защо си го мразел? И откога си там, между впрочем?

- Твърде много ти разказах. Не би трябвало да знаеш тези неща...

- Чакай! Ами семейството ти?

- Дакота. Спри. Не ми се говори за това.

Свивам се от гнева му, отправен към мен. Докъде стигнахме... А аз просто исках да му благодаря. Сега само го ядосах. 

- Извинявай, понякога наистина съм много нетактична...

Изведнъж той ме прегръща. Мисля, че започват да ми харесват прегръдките с него. Да, сняг е, студен е, но някак си обятията му ме стоплят. Подпира брадичка на главата ми и аз се чувствам сигурно в ръцете му. Ритъмът на сърцето ми се забързва, когато той ме притиска още повече до себе си. Затварям очи и се отдавам на усещането. 

Когато отново ги отварям след няколко минути, без да сме помръднали, нещо не е както трябва. Ръцете, които ме прегръщат не са от сняг, а истински, облечени в кожух. Рязко се отдръпвам и се шокирам, когато виждам пред себе си момче от плът и кръв. С много светлоруса, почти бяла коса и кристалносини очи. Невероятно красив. Стои пред мен със сериозно, нетрепващо изражение. 

Това... Рафаел ли е?

- Какво става? Защо ме гледаш така? - накланя глава момчето, гледайки объркано.

Премигвам няколко пъти и пред мен стои отново снежната сянка.

Господи, мисля, че току-що видях истинския образ на Рафаел! Но как? 

След това се сещам, че миналата вечер за кратко го зърнах точно когато го бях прегърнала. Какво би станало, ако го прегърна пак?

Приближавам се и го правя отново, а той втрещен пита:

- Дакота, добре ли си? Леко си бледа.

Поглеждам го. Същият си е. Защо? Как става това?

- Рафаел, мисля, че току-що те видях като момче.

- Иначе като момиче ли ме виждаш? - повдига вежди той. - О, или пък коте?

- Не се шегувам. Видях момче с бяла коса и сини очи на твоето място. Това си ти, нали?

Той пребледнява.

- Това не е възможно.

- Ти си! Господи! 

- Казвам ти, че е невъзможно. Въобразяваш си - казва той с леденостуден глас, а аз трепвам.

След това той просто се изпарява като дим.