Лежа на леглото си и слушам музика, пеейки на висок глас. Изведнъж чувам само моя собствен  - слушалките ми ги няма.

     - Дакота, стига си стояла тук, без да правиш нищо! Слез и ни помогни.

     - Ако е за Коледа, не.

     - Знаеш, че е. Нищо няма да ти стане, ако свършиш малко работа. Престани да бъдеш толкова скептична към този красив празник.

Майка ми знае защо го ненавиждам, защо ме насилва така?

     - Време е да го преодолееш, скъпа. Животът си продължава...

     - Мамо! Много добре знам, че продължава, но просто цялата тази обстановка около Коледа ми напомня за случката... Мислех, че ме разбираш.

     - Оо, Ди, естествено, че те разбирам, но и ти ме разбери - не понасям да те гледам така... А и не може до края на живота си да стоиш и да не правиш нищо на Коледа.

     - Остави ме сама! - изкрещявам аз, вече бясна. - Това, че сега се държа така, не значи, че цял живот ще го правя! 

Майка ми излиза с тъжно изражение, а на мен ми става гадно, че и се разкрещях. Облягам се назад в леглото и поглеждам към прозореца. И представете си изненадата ми, когато виждам онзи снежен травестит, скръстил ръце, стоейки пред прозореца. Но още по-голям шок за мен е, че вдига ръката си и помръдва пръста си в знак да се доближа.

Аз му показвам среден пръст и си слагам слушалките. След малко чувам как прозорецът ми се тресе. Поглеждам го - отвън пред него се разиграва страхотна виелица. Ох, този нехранимайко. 

Излизам навън, като се старая да не вдигам шум, за да не разберат всички, че отивам да си говоря със снега. Търся го под прозореца си, но него го няма. Усещам как снегът се пропива в дрехите ми и нямам търпение да се прибера, когато чувам глас изключително близо до себе си. 

     - Ух, много си топла! Ако остана още малко при теб, ще се разтопя.

И тогава разбирам, че той е под дрехите ми. Спирам себе си от това да изпищя. Това е толкова унизително! Започвам да скачам и да ръкомахам, за да го разкарам от мен, но той вече сам се е изкарал. Слава Богу!

     - Ти, перверзник такъв! Определено си момче...

Той ми намига и казва:

     - Хубаво тяло, между впрочем.

Това прелива чашата. Удрям шамар през снежното му лице, но ръката ми минава през него и оставя дупка. Слагам ръката си пред устата в шок, а той се засмива:

     - Не можеш толкова лесно да ме раниш.

     - Наистина жалко - отвръщам и виждам как лицето му се оправя.

     - Жалко ли? Не мисля така, при положение че изражението ти беше доста изплашено, когато ми издълба лицето. Ти си бормашина!

     - Поне не те ли заболя?

     - Не, колкото и да ти се искаше.

Втренчвам се в него. Добре, де, не е толкова зле за снежен травестит.

     - Как каза, че се казваш?

     - Не съм ти казвал.

     - Ами, давам ти шанс да се поправиш.

Той въздъхва и снежинки излизат от устата му вместо дъх. Не мога да не призная, че това е сладко.

     - Рафаел.

     - Оо, като любимите ми бонбони!

Мълчание. 

     - Ехо, Рафи!

     - Ето затова не ти казвам. Мразя да ме наричат така! - намусва се той.

      - Квит сме, Рафи. И аз мразя да ми влизат под дрехите (не че някога ми се е случвало).

      - Искаш ли да се разходим? - пита той, а аз замлъквам.

      - В никакъв случай! Хората ще гледат как си говоря сама...

Въпреки че ми се иска, защото компанията му е забавна. Отпусна ме след спора. В крайна сметка тръгваме по една пътека.

      - За какво се скарахте с майка ти, между впрочем?

Връщам си думите назад.

      - Мисля, че си чул.

      - Да, така е. Обаче не разбрах защо така мразиш Коледа всъщност.

      - И аз не разбрах защо си сянка. 

      - Дълга история. Но тук важната си ти. Кажи ми.

Поглеждам го и той изглежда много сериозен. 

     - Защо съм толкова важна?

     - Отговори ми, Дакота.

Когато преди малко казах, че е сериозен, сбърках. Стряска ме, като казва името ми. Той ме хваща за лакътя и ме поглежда в очите с най-сериозното изражение, което съм виждала. Имам чувството, че вижда направо в душата ми.

     - Ъъ... Бившото ми гадже ме заряза на Коледа по отвратителен начин. Звучи тъпо, но когато го преживяваш, е повече от ужасно. 

     - Не бива да се влияеш от това...

     - Да, естествено, че би го казал, нали не се е случило на теб...

     - Помисли само как си пропиляваш празниците. Когато пораснеш и се сетиш защо си изпускала Коледите, не би ли се упрекнала, заради глупавото си държание? Така съсипваш празника на цялото ти семейство. Не си мисли, че им е приятно да те гледат унила, докато те празнуват. Това е семеен празник, Дакота. Недей да страниш от него, заради някаква отрепка, която не заслужава дори да съществува...

Не мога повече. Сълзите бликват от очите ми и за първи път от много време се разплаквам пред някого. Тогава той ме прегръща и вместо да ми е студено, прегръдката му ми дава уют и топлина. Обвивам ръце около него и очаквам те да потънат в него, но това не се случва.

     - Защо... защо не...

    - Защото аз така искам, мога да регулирам това.

    - Ах, ти, мошеник - засмивам се през сълзи аз.

    - Сега отиди да помогнеш на семейството си - казва ми и този път решавам да го послушам.

     - Благодаря ти, наистина - усмихвам се аз. Очаквам същото в отговор, но вместо това той кимва делово и се изпарява пред очите ми. Добре, не очаквах това. 

Когато пристигам вкъщи, извиквам:

    - С какво мога да ви помогна? 

Всички ме поглеждат и затихват. 

     - Казах ви, че на Коледа стават чудеса - обажда се леля Гертруда и се усмихва облекчено. 

След час вече съм направила първите си сладки и съм наистина доволна от резултата. Но веднага след това, тях вече ги няма - Ноа ги изяжда, а аз го гоня и крещя след него, бясна. Е, поне явно наистина са били вкусни.

Бележка:

Здравейте, надяваме се досега историята да ви харесва. Нататък ще става още по-интересно! ;)

ПС: Защо мислите, че Рафаел е снежна сянка? И какво мислите досега за него?