Събуждам се от шумотевицата долу, майка ми пак е в криза. Сигурно не е стигнала сместа за специалния й кекс. Чуват се и гласовете на петте ми лели, четирите ми сестри, от които едната е момче-гей и крясъците на баба ми Анна, която отново крещи на баща ми, че е пропилял парите за храна, за да си купи ракия. 

     - Дакота, ставай от леглото и си довлечи задника долу! Вече е чак осем часът!... Защо още не си тук?! 

Какво приятно събуждане, нали? Понеже баба ми никога не търпи възражения, слизам веднага, без да се измия и среша. Появявам се като зомби долу и Кийра не пропуска да ми направи "комплимент", както винаги:

     - Изглеждаш ужасно, сестричке. Гурелите ти ще ти задръстят очите.

     - Кийра, пепел ти на езика - обажда се леля ми Гертруда, която е много суеверна.

     - Гертруда, стига си ги проклинала така! Горките деца! - отвръща и другата ми леля Силвия.

     - Не ги слушай, пеперудке. Те са смахнати - успокоява ме поредната ми леля Евелин.

     - Знам - казвам, пльосвайки се на стола до Ноа, който вече е изплюскал цялата храна, приготвена за сестрите ми.

     - Стига си се тъпкал - вика сестра ми Ерика ядосано.

     - Ти не се обаждай. Така ви пазя слаби като фиданки - намига той.

   Аз се засмивам. Той въобще не е дебел. Напротив, малко сланина няма да му е излишна.

     - Трябва ни още ракия - обажда се баща ми вече леко пиян, а майка ми го шибва с черпака.

     - Пияндурник такъв! Дакота, иди до магазина да вземеш брашно и нишесте. Да си тук до един час!

     - Но, мамо, навън вали сняг. Не искам да излизам в това отвратително време! Изпрати някоя от сестрите ми.

     - Не забравяй, скъпа, че имаш и брат!

     - Причислих го към сестрите.

     - Хей! - замерва ме Ноа с корнфлейкс. 

Аз, вбесена от лудницата тук, ставам и отивам да си облека кожуха. Ще изляза с пижамата. Не ми пука, и без това по това време почти няма жива душа навън. Само сестра ми Анастасия ме скастря, задето излизам така гола. Но тя не може да ме упреква, защото вкъщи стои с две якета и два клина под панталона. И все пак не изглежда дебела. 

Отварям вратата и вдишвам студения въздух. При това няколко снежинки влизат в носа ми и аз кихам. Отврат! Стъпвам в снега и потръпвам от погнуса. На няколко пъти за малко да падна в гадната киша, но учудващо успявам да запазя равновесие. 

След като купувам необходимото и се сблъсквам със сутрешните начумерени изражения на продавачките, излизам и тръгвам към психиатрията или по-точно към вкъщи. 

Мамка му! Заради тежките торби, които нося, се хлъзвам и падам в снега. Този проклет мокър парцал.

     - Мразя снега. Мразя зимата и шибания студ. Мразя Коледа, мразя ги, мразя ги...

     - Уоу, има ли нещо, което не мразиш?

Изпищявам. Какъв е този глас? Откъде, по дяволите, идва?! Около мен няма хора и аз изтръпвам не само заради пропилия се през дрехите ми сняг. Обръщам си главата и с ужас забелязвам, че до сянката ми има втора. Вдигам поглед и виждам най-странното нещо на света. 

Разтривам очи, за да се уверя, че виждам правилно, но така само вкарвам това бяло студено нещо в очите си. Поглеждам отново и устата ми се отваря в шок. Над мен се рее някаква човешка фигура, но странното е, че е направена от сняг. Какво трябва да означава това? Той вижда ли се на какво прилича?! Как смее така да плаши хората?

     -Ти..ъъ.. какво си?

     - Снежната сянка, приятно ми е - снегът в това, което може би е глава, се раздвижва в нещо като усмивка. Прилича на Жокера.

     - Тоест?

     - Аз съм твоето коледно чудо.

Оу, това нещо има самочувствие. 

     - Окей, явно така няма да стане... Ти плод на въображението ми ли си или какво? И защо въобще си говоря с теб? Всъщност това трябва да попитам себе си.

    - Не, не съм плод на въображението ти, но можеш да ме виждаш само ти.

И в този момент забелязвам как един човек стои и ме наблюдава объркано. Веднага ставам, усещайки, че досега съм стояла в студения сняг. 

     - А защо?

     - Казах ти, аз съм твоето чудо.

     - И какво трябва да означава това, по дяволите?

     - Ще променя живота ти.

О, Господи. Не знам какво е това, не знам и какво иска от мен, но решавам да си тръгна, защото това започва да става прекалено смахнато.

Вземам торбите и тръгвам, но това нещо ме следва като куче.

     - Ти къде си мислиш, че... - поглеждам към краката му, - летиш?

     - Където и ти - отвръща то, при което усещам как ме ръси сняг.

     - Нали не се изпика върху мен?

И тогава чувам най-странния звук, създаван някога - смях на сняг. 

     - Ти всъщност какъв пол си? Момче, момиче... Да не би си някакъв травестит?

     - Нито едното. Аз съм просто сянка.

Хм, това прозвучава доста тъжно. 

     - Нямаш ли някакво минало? Винаги ли си бил/а такъв/ва?

     - Не съм тук, за да говорим за мен. 

     - Тогава ще те наричам травестит.

     - Мило.

Не мога да повярвам, че общувам със сняг. Може би ставам луда като семейството си...

Когато стигаме до нас, се обръщам и  травеститът ми казва:

     - Ще се видим отново скоро.

     - Чакай, имаш ли име?

     - Имах.

     - Какво значи това?

     - Ами, че вече нямам очевидно.

Извъртам очи и  когато връщам погледа си, него го няма. Поглеждам към снега в краката ми и питам:

     - Да не би да се криеш някъде тук?

Не получавам отговор. Естествено, кой ще очаква сняг да му отговори. Изтрещявам.

    - Дакота, защо говориш на снега? Прибирай се бързо веднага - чувам гласа на леля ми Елинор. 

Влизам вътре и изкрещявам:

     - Лельо Гертруда, съществуват ли травестити от сняг?

Тя ме поглежда ужасено и отговаря:

     - Мила, зимата наистина не ти се отразява добре.

Най-сетне някой да го разбере...