- Претърсете цялата гора! Не може да са се измъкнали, без да оставят следи! Разделете се във всички посоки и открийте убиеца на краля! - изрева принц Уон Янг и препусна из гората със своят черен жребец, докато вятъра развяваше косата му, а слънцето бавно изгряваше зад хоризонта.
Някой бе убил кралят в съня му през ноща. Рано сутринта една от придворните дами отишла да занесе чай от жасмин на господаря си, както обикновено, но щом отворила вратите на покоите му, видяла камата, стърчаща от сърцето на владетеля, след което повикала стражите.
Но най-странното бе, как престъпникът бе минал покрай пазачите? Как бе възможно някой да стъпи там, пък камо ли да убие най-властният човек в държавата, а след това да избяга незабелязано?
- Казвам ви, това е черна магия! Няма друго обяснение! Не отивайте принце! Ще срещнете гибелта си! - бе изкрещяла една стара жена, малко преди войните да прекрачат портите на двореца, водени от престолонаследника, но никой така и не и обърна внимание.
Единственото, което ги вълнуваше, бе да хванат убиеца и да го накажат за действията му.
Вече 3 часа принцът обикаляше гората, която въпреки изгрялото слънце беше мрачна като в здрач, заради високите дървета, които закриваха небето и пречеха на слънчевите лъчи да стигнат до земята, а поради това в гората беше невъобразимо студено и Уон Янг трепереше и кашляше.
Дали бе сгрешил, тръгвайки сам в тази посока? Гората бе голяма, а колкото и да не искаше да си признае, съвсем беше забравил от къде е минал преди и се беше загубил.
Времето течеше, а неговата надежда, че ще открие виновника за смъртта на баща му или изходът от мрачната гора, малко по малко угасваше.
Конят му започна да потдава, гладен, премръзнал и уморен, неспособен да продължи напред.
- Моля те, приятелю! Само още малко потърпи! - промълви гальовно принцът едва едва, останал без глас, макар да изпитваше същото като конят си и да знаеше, че никога няма да излезе сам от тук.
След няколко минути жребецът спря на едно място и се строполи на земята, събаряйки със себе си Уон Янг.
Въпреки силният удар, който изпита, младият мъж бързо се изправи и провери състоянието на жребеца си.
Той бе загинал.
Принцът прегърна внимателно за последно коня и заплака тихо.
Това бе неговият първи и единствен жребец. На него се бе научил да язди, с него ходеше на какви ли не места, а от както Хуа Йонг бе станала негова съпруга, двамата се сбилижиха още повече около жребеца. Вместо да пие чай с майката на съпруга си, тя предпочиташе да ходи в конюшнята и да плете плитки от гривата на коня, след което да вплита цветя в нея.
- Не трябваше да идваме тук, приятелю! Хуа Йонг ще бъде толкова съкрушена! - каза натъжено Уон Янг, изведнъж усети нещо лепкаво в ръката си и се изправи.
Ръката му бе обляна в кръв!
Принцът си нареди да се стегне и решително извади мечът си, след което се огледа наоколо и се заслуша в тишината.
Конят не бе умрял от студ, бе прострелян!
- Покажи се! - изкрещя той - Уби коня ми, за да ме обезвредиш! Да ме убиеш ли искаш?! Хайде, излез и го направи! Или се страхуваш, че ще се провалиш?!
- Сега ще видиш ти, разглезен принце! - Уон Янг чу нечий яростен глас, но докато се обърне, една стрела мина на сантиметър от ухото му и се заби в ствола на дървото до него.
След секунди нейният собственик се появи и нападна младежът.
Двамата се сражаваха дълго време, докато умората на престолонаследника не си каза думата и връчи на тепсия на врага да му перфектната възможност да атакува.
Уон Янг се строполи на земята, стъпвайки накриво и изтърва меча си, но щом се опита да си го върне, нападателят го изрита надалеч, след което застана над раненото момче и се усмихна злокобно, насочвайки острието на своята кама към гърлото на принца.
- Май сега не сте толкова смел, Ваше Височество! - каза подигравателно врага и натисна силно раненият крак на престолонаследника, с което предизвика силен вик от негова страна и се засмя още по-силно, сякаш опиянен от болката на жертвата си.
Уон Янг беше сигурен, че точно тук, сам, уморен, гладен, премръзнал, обезвреден и ранен, ще умре от острието на човек, чието лице дори не можеше да види в тъмнината. Последният му спомен щеше да бъде дяволската усмивка на непознатия.
За секунда той затвори очи и чу нежният смях на Хуа Йонг, който бе музика за ушите му, защото тя се смееше само пред него. Съпругата му показваше емоциите си, само и единствено пред него.
- Уон Янг, не се тревожи! Всичко ще бъде наред! - промълви гальовно тя и го хвана за ръка, след което се обърна към поляната пред тях, осеяна с хиляди лилави минзухари, засмя се и побягна към светлината, повличайки го със себе си.