Човекът или каквото там беше, стоящо на прага, беше най-страховитото нещо, което бях виждала. Полазваха ме истински тръпки, гледайки го, и въобще не си въобразявах. Черното му наметало, веещо се бурно зад него, му придаваше още по-драматично присъствие. Качулката му закриваше цялото лице и оттам, където трябваше да се виждат човешки черти, струеше само тъмнина.

Изключвайки облеклото му, самата му аура не беше наред. Спираше ритъма на сърцето ти или го караше да бие лудо, а после го караше да се свие от страх. Истински, вкочаняващ и неподправен страх.

То направи крачка напред и всички в синхрон се отдръхнахме назад. Щях да се разсмея, ако ми беше до смях и не се опасявах за живота си.

После направи още една крачка и аурата му буквално ме фрасна в лицето. Сякаш силно наелектризирана ръка ме зашлеви и възкликнах изненадано. Слухът ми бавно регистрира и други възклицания. Осъзнах, че мъжете отдавна са ме пуснали и съм свободна.

Но сега и да исках, не смеех да направя и крачка в негово присъствие. Беше безумие дори да си го помисля.

Когато тръгна напред и ни подмина, все едно бяхме мебели, всички изпуснаха въздух. Движенията му бяха едва ли не хищнически, но и подчертано елегантни. Трябваше да е човек. Или да е бил.

Седна на столче пред барплота срещу изумения поглед на бармана и тогава се чу мъжки, дрезгав и сякаш пращящ от ток глас:

- Едно уиски.

След минута загрях, че идваше от него. Чувството да чуя гласа му беше неописуемо странно. Знам само, че прокънтя в черепа ми като мой собствен.

Барманът се съвзе от шока и отвърна, заеквайки:

- Р-разбира се, и-идва..

Тръгна да търси чаша, но ръцете му така трепереха, че я изпуснаха и тя се строши шумно на пода. Той изруга, а аз не можех да не се подсмихна на ситуацията. Създаваше ми твърде голямо удоволствие да го гледам така притеснен. Толкова голямо, че посмях да се отпусна и дори да закрача към новодошлия.

Ама какво правех, по дяволите? Трябваше да се обърна и да си тръгна, докато е време.

С цялото си хладнокръвие седнах до него, без да пропусна факта, че цялата настръхнах и всичките косъмчета по тялото ми се устремиха към него.

- И за мен също.

Барманът спря насред работата си и ме изгледа с присвити очи, при което аз му отвърнах със зъбата усмивка. Постепенно всеки се върна към това, което правеше преди - да пие. Глъчката пак се надигна, но децибелите бяха значително по-ниски.

Всичко това беше на заден фон. Единственото, което ме интересуваше в момента, беше закъчуленият мистериозен мъж до мен. Страхът ми рязко бе преминал в неугасващо любопитство и поставих под въпрос разсъдъка си.

- Кой си ти?

Сега вече бях сигурна, че нямах такъв.

Това излезе от моята уста. Не бях й заповядала нищо такова!

Той само се раздвижи под качулката си и почти физически усетих погледа му. Моментално съжалих, че не си тръгнах. Мислено си ударих няколко шамара.

- Не това искаш да питаш.

Не знаех дали да се радвам, че ми е отговорил, или да бягам надалеч. Усетих някаква насмешка в странния му, нисък глас и това не ме успокои особено.

Преди да мога да кажа нещо, барманът постави почти нежно чашата уиски пред него, а моята я трясна по тезгяха гневно. След това се наведе към мен и зашепна:

- Не сме приключили. Малката. Нямаш представа какво ще ти причиня, когато този си тръгне. Малка, нагла кучка.

Последното почти го изплю в лицето ми и аз се напрегнах. Гняв ме изпълни и замъгли зрението ми до нажежено бяло. Главата започна да ме боли зверски и помислих, че ще се сцепи на две. Забравих за всичкия тестостерон около мен, къде се намирам, коя съм. Просто знаех, че проклетата глава ме боли.

Хванах я с две ръце и заскубах косите си, сякаш можех да изтръгна болката. Изсъсках през зъби, когато останалите ми сетива се изключиха и в ушите ми се появи странно пищене.

Какво се случваше с мен? Като че цялата болка на света се превърна в остър нож, стържещ мозъка от черепа ми.

Изведнъж болката стихна и понечих да отворя очи, когато осъзнах, че не ги бях затваряла. Зрението ми се проясни и първото нещо, което видях, беше, че новодошлият напълно бе извърнал към мен главата си, все още забулена в тъмнина. Наблюдаваше ме. Беше ли разбрал какво е станало с мен?

След това забелязах как стискам плота и как кокалчетата ми бяха побелели. А после...

После видях и безжизненото тяло на бармана зад тезгяха и усетих стаеното напрежение в пространството. Не се чуваше никакъв шум. Единствено тежкото ми дишане.

Аз ли бях сторила това? Бях сигурна, че не съм го докосвала.

Сетне странникът допи остатъка от уискито си, стана величествено и се насочи към вратата. Отвори я и се изниза в тъмнината.

Преди да разбера какво правя, хукнах след него през мъжете, гледащи ме все едно бях извънземно. Определено бях направила нещо и инстинктите ми казваха, че мога да разбера какво само чрез онзи.

Излязох и студеният вятър ме блъсна в гърците и лицето. Почти ми липсваше. Огледах се, но освен сенките на нощта, не виждах нищo.

Затичах се възможно най-безшумно надясно, откъдето дойдох, и напрегнах зрението си да различа нещо. Никъде не го виждах. Не го усещах. Бях сигурна, че ще почувствам странната му аура, ако беше наоколо.

Съсредоточена в търсенето, едва не пропуснах да чуя изпукване на пръчка някъде зад мен. Веднага се обърнах, но не забелязах нищо притеснително. Вероятно беше от вятъра.

Но когато се обърнах напред отново, усещането, че нещо ме преследва, изригна в мен и се озърнах боязливо. Тръпки полазиха по врата ми, но не онези наелектрезиращи, а различни. Далеч по-неприятни. Дланите ми се изпотиха и забързах темпото си. Трябваше да се скрия някъде. Много, много спешно.

Защото нещо, което не можех да видя, беше зад мен и не ми желаеше доброто.

Думите на бармана, който сега лежеше в несвяст в кръчмата най-вероятно заради мен, направиха светкавична обиколка на съзнанието ми, карайки ме да се сепна. Възможно ли бе някое от онези новосъздадени чудовища да ме преследва? Значеше ли това, че до няколко минути щях да стана на кайма?

Сравнително близо чух стъпки. Ясни и отчетливи. Вече нямаше повод за съмнение - днес щях да умра.

Започнах мислено да редя молитвата си към Бог, защото въпреки че бях корейка, религията ми си оставаше християнство, както ме закърми баба ми още от малка. Но тогава усетих здрава и силна ръка на талията си и преди да успея да мигна, гърбът ми беше притиснат в нечии твърди гърди, а устата ми запушена от друга ръка.

След още един миг ме полазиха познати електрически тръпки, но този път бяха някак смекчени. Танцуваха нежно по местата, където се докосвахме - по устните ми, гърбът ми, талията ми. Беше ме срам да си призная, но бе приятно.

Нещото от мъжки пол от по-рано ме беше дръпнало в една съвсем тъмна ниша между улиците и ме държеше здраво и неподвижно. Почти не дишаше.

- Бъди тиха. И мирна - усетих топъл дъх по ухото си и иглички мигновено го полазиха. Кимнах леко и топлината от ръката на устата ми изчезна. Продължи да ме притиска в себе си и ако трябваше да бъда честна, можех да остана така доста време.

Нещото, което ме следеше, мина близо до нас и аз се сковах. Той ме стисна по-силно и усетих как търси нещо изпод наметалото си. Извади го и острието проблесна на късчето лунна светлина до нас.

Никога не бях виждала кинжал на живо, но ето, че за всичко си имаше първи път.

- Ще го убиеш ли?

Той мигновено сложи пръст на устните ми и изшътка.

- Не говори, ако не искаш да ни открие по-бързо, отколкото искаме.

Съществото още беше наблизо. Можех да видя сянката му да обикаля наоколо. Чакаше ме или ме търсеше. Все още не можех да видя какво представляваше, но знаех, че няма да ми хареса.

- Сега, слушай и изпълнявай - чух шепота му до ухото си и ми направи впечатление колко лидерски звучи. - Ще изляза оттук, но ти няма да се показваш. В никакъв случай не ме следвай, ясно?

Кимнах и си позволих да си отворя устата:

- Ще се върнеш ли?

- След като го убия, да. Но не си подавай носа по-далеч от мястото, на което си.

- Добре, схванах.

Когато той се отлепи от мен, тръпките и топлината изчезнаха и излезе пред мен. Все още не можех да видя лицето му, но долових проблясъка на нещо изпод качулката му. Нещо ярко и цветно.

Погледна ме за последен път преди бързо да излезе от нишата при онова нещо. Приближих се по-близо, за да гледам, въпреки командата му, и го видях как протяга ръка и от нея излезе сноп яркосини искри, насочени към съществото срещу него. Улучиха го и то изрева. Най-гротеския рев, който бях чувала.

Не можех да повярвам на очите си. Пускаше му ток от голата си ръка. Явно думите на бармана бяха истина. Преглътнах и разтърсих глава. После щях да го мисля. Сега просто исках да оживеем. 

Съществото излезе на лунна светлина, мятайки се като побъркано, и едва сдържах писъка си. Беше отвратително. По-ужасно от всички трупове, които бях видяла след взрива, по-ужасно и от представите ми. А се водех с богато въображение. 

Бледата светлина се отразяваше в сбръчканата му гнусна кожа, създаваща илюзията, че беше одрана, и напомняше свинкс. Имаше неприятен червеникав оттенък и под нея личаха вени, някъде изпъкнали, някъде не чак толкова. Телосложението му беше човешко, ръстът също, но лицето му беше далеч от нашата раса. Устата му, два пъти по-голяма и по-широка, разкриваше два дълги реда железни зъби, остри като игли. Не исках да си представям какво би било да те ухапе. Нямаше устни, както и нос, а наместо очи имаше две тънки черни цепки, с които се съмнявам, че виждаше нещо. Ако бяха предназначени за гледане.

Потръпнах от гнус и ужас, но продължих да следя всичко. Ръцете му нямаха пръсти, а ципи, както и краката му. Странните антенки на главата му веднага асоциирах с тези на извънземно. Но определено не беше такова. Нещо ми подсказваше, че преди е било човек, но по някакъв начин се е превърнало в това.

Колкото и да го мразех, барманът беше прав. Тази война бе променила напълно света ни.

Мутиралият, както реших да го наричам след информацията, получена от онази гадина, бавно се приближаваше към съществото, докато то се гърчеше от тока, издевателстващ над тялото му. Той пробягваше по червеникавата му, някак сурова кожа, и го обгръщаше като в мрежа, почти парализирайки го.

Когато то най-накрая се стовари на земята, мутиралият се спусна към него и бързо заби кинжала в гърдите му. В средата.

От него се разплиска кафеникава кръв и аз издадох звук на погнуса.

- Това беше отвратително!

Мутиралият ме погледна, чертите му все така тънещи в тъмнина, и каза:

- Имаме късмет, че този беше слаб.

- Слаб? - попитах невярващо аз, приближавайки се, а той просто отвърна:

- Нямаш представа срещу какво съм се изправял. Този тук дори не е съзрял.

- Ама те са на стадии? Чакай, забрави, не ми казвай. Не искам да знам.

- Е, скоро ще ти се наложи - стана от земята той и тръгна напред. Като видя, че не тръгвам след него, се обърна и кимна към мен.

- Погребение ли ще му правиш?

Свих устни в опит да скрия усмивката си, но накрая се получи нещо, което едва ли исках да видя на лицето си. Бях искрено изненадана. Не изглеждаше като човек, който се шегува.

За Бога, той дори не изглеждаше като човек!

- Не бих го докоснала, какво остава да го погребвам.

Той отново тръгна напред, подвиквайки през рамо да побързам. Приближавайки се, все по-силно усещах аурата му, от която по цялото ми тяло плъзваха иглички. Той бе жив токов носител. Което ми напомни за физика, а определено не исках да се сещам за нея. Беше едно от малкото неща, от които се радвах, че се отървах.

Почти стигнах до него, бях на метри от гърба му, когато внезапно скочих към него, за да го изненадам и да не може да реагира бързо, и дръпнах качулката му. Не очаквах да се получи.

И не очаквах това. По дяволите!

Той се извъртя светкавично и сграбчи китката ми, причинявайки ми лека болка. Но всичко бледнееше пред това, което виждах.

Взирах се в чисто противоречие с природните закони. И въобще с всякакви закони. Косата му... В корените беше тъмнокестенява, а после преминаваше в гъсти електриково сини пламъци, трептящи нагоре непрестанно, сякаш захранвани от нещо. От него. Сибирският вятър духаше и ги поклащаше лекичко, движейки се точно като част от косата му.

Косата му бе в електрически пламъци. Зашеметяващо. Ръката ми сама се стрелна, копнеейки да докосне това... чудо. Но той сграбчи и нея и изръмжа.

Тогава погледът ми се спусна надолу и ахнах.

Беше красив. Прекрасно олицетворяваше тази дума. Не мисля, че би подхождала повече на другиго. След онова чудовище навярно всеки щеше да ми се стори хубав, но...

Чертите му бяха правилни и изваяни без нито една загрозяваща кривина, челюстта му остра и изпъкнала, устните му съвършено пълни, едното му ъгълче леко по-извито нагоре от другото, създаващо изюзията, че се подсмихва постоянно. Носът му беше идеално прав, високите му скули му придаваха още по-мъжествено излъчване, а очите му... Леко притворените му очи бяха от друго измерение.

Океан от бури и светкавици. Веднага ги асоциирах с това. Бяха толкова ярки, че блестяха като искри в тъмнината. Същият цвят като пламъците в косата му. Но в тях се криеха златни пръски, сякаш някой художник бе топнал четката си в боята и бе замахнал с нея към яркосиньото платно, изпръсвайки го неравномерно, но получавайки шедьовър. Именно заради това половината от ириса на лявото му око беше целият златен.

И сега тези нечовешки очи ме гледаха гневно. В тях се вихреше истинска буря, но не можех да спра да го зяпам. Беше физическо невъзможно.

- Какво... Какво си мислиш, че правиш? - попита тихо с едва притаена ярост в дрезгавия си глас и стисна още по-силно китките ми, изпращайки тръпки чак до гръбнака ми.

Когато заговори, погледът ми мигновено падна към голямата му изпъкнала адамова ябълка и за малко не изскимтях. Имаше ли нещо несъвършено по него? Винаги съм имала слабост към тази част от мъжете, а тази тук оправдаваше всичките ми представи.

Не му отговорих и той изръмжа, приближавайки лице към моето.

- Вярно е, че току-що ти спасих живота, но не си мисли, че това ти дава правото да ме пипаш по свое желание. Или каквото и да било право.

Груба грешка. Да си навре изумителната глава в моята беше най-грубата му грешка.

Защото рязко изтръгнах ръцете си от неговите, сграбчих лицето му, това перфектно лице, и притиснах устни в неговите. Трябваше да го направя, иначе щях да изпитам почти физическа болка от нуждата. Странен, абсурден импулс, на който не можех да устоя.

Целият замръзна, спря да диша, а моето сърце щеше да изскочи от гърдите ми. Електричество се втурна към устните и ръцете ми, докосващи бузите му, и аз издадох звук, който никога не бях издавала.

Въздухът между нас, внезапно затоплен, буквално пращеше. А всичко, за което можех да мисля в този момент, беше как устните му се усещаха като възглавнички.

Тогава той издаде странен звук, разтвори устни и почти ме погълна. С бързо движение ме притисна към мръсната стена близо до нас и постави ръцете си от двете ми страни.

И двамата се държахме като изгладнели вълци, не виждали месо от месеци. Езиците ни се бореха яростно за надмощие, неговия изпращащ невероятни тръпки по моя, зъбите ни се сблъскваха от време на време и се чудехме как да издържим, без да се отдадем докрай на ненормалното сексуално напрежение помежду ни.

Защото го имаше. В изобилие. Можех да се закълна, че по едно време между нас прескочи истинска искра.

Придвижих ръцете си нагоре и когато не се възпротиви, обхванах врата му, а после преплетох пръсти в косата му.

Беше най-уникалното чувство, което бях изпитвала. Усещах как меки, кадифени пламъци галеха ръцете ми, като истинска коса. Отделих се за малко от него и отворих очи да погледна картината, която така отчетливо си представях.

Пръстите ми минаваха през прозрачните пламъци със син оттенък, карайки всяко видимо и невидимо косъмче по мен да се наелектрезира. Усмихнах се лекичко, дишайки учестено. Не бях единствената. Неговият дъх се удряше и смесваше с моя, лицата ни на милиметри разстояние, и можех да усетя мощта му с цялата си същност. Страхът ми към него отдавна се бе превърнал в нещо съвсем различно и необяснимо.

Погледнах към очите му и усетих как сърцето ми почти изскочи от гръдния ми кош. Всяка частичка от ирисите му беше придобила цвят на разтопено злато. Силното му тяло се притискаше в моето или аз се притисках в неговото, не беше ясно. Но знаех, че никога не искам да се отделям от него. И знаех, че поведението и на двама ни беше безумно и странно. Може би цялата тази самота напоследък ни се отразяваше... по този начин.

Ала със следващия повей на вятъра, очите му се проясниха, страстта му си отиде и той рязко свали ръцете си от стената, отстъпвайки крачка назад. Стисна челюст и ноздрите му леко се разшириха. Беше ядосан.

Извърна се рязко и потърка грубо тила си.

- Повече... повече не прави това.

Прехапах устна, все още усещайки вкуса му, и кимнах. Не че той ме видя. Не знам какво ме беше прихванало. Защото със сигурност не бих постъпила така при нормални обстоятелства.

Но и той беше виновен. Можеше да ме отблъсне толкова пъти, но не го направи.

- Аз... Съжалявам.

Той просто ме погледна косо, сложи си качулката и закрачи натам, накъдето беше тръгнал първоначално. Тръгнах предпазливо след него, но един въпрос не спираше да ме гложди.

Как бях успяла да изненадан такъв мъж, такова създание в гръб?

Подръпнах яката на палтото си, сещайки се чак сега, че забравих второто си палто и пръчката си в онази кръчма. Въпреки това повдигнах брадичка и закрачих гордо.

Може би цялото това скитане и оцеляване сама ме бе калило.

☄️ Vote&Comment ☄️