От известно време никой не продумваше и дума.

Известно време ли? Точно откакто се случи онова, което смути и двама ни. Аз не говорех от срам, а той от яд и гняв. Вървеше няколко крачки пред мен и винаги когато се опитвах да го настигна, избързваше нарочно. Не искаше да сме на едно ниво. И това сериозно ме дразнеше.

Време беше да си успокои оная работа и да превъзмогне гордостта си.

С неспирното ни темпо сигурно преди около час излязохме от града, но нямаше как да кажа с точност, тъй като такива ценни неща като часовници или телефони отдавна бяха безполезни. Отдавна бях възпряла инстинкта да бръкна в джоба си и да си извадя телефона, за да напиша поредното съобщение или да видя дали имам известия в поредната социална мрежа. Когато оцеляваш или поне се опитваш, предимствата пръстите ти да се изстрелват като стрели по клавиатурата и да умееш да боравиш перфектно с приложенията не ти помагат. Особено когато електричество няма.

Но наблюдавайки гърба на новия ми "приятел", чието име още не знаех, се замислях дали той не можеше да оправи това. Замислях се и къде, по дяволите, ме водеше. Но тъй като нямах по-добро нещо за правене, нямаше причина да не се поразходя малко. И все пак не беше от най-приятните ми разходки.

Струя брутален, сибирски вятър ме удари и се загърнах по-плътно в палтото си, а неговото наметало се развя назад и почти ме достигна. Представих си как протягам ръка и хващам плата, затяга се около врата му, той спира рязко и, защо не, пада...

Ухилих се. Само факта, за какво си мислех, говореше колко му бях насъбрала. Както и той на мен. Не че въобще можех да си представя толкова грациозно, елегантно и мощно същество просто така да падне. Най-вероятно аз щях да съм тази, която щеле падне. Усмивката ми изстина и продължих да вървя намръщено.

- Все още не знам името ти.

Видях как се стресна от гласа ми, но се опита да го прикрие. Дори аз се изненадах. Дълго време не каза нищо, но накрая се предаде и проговори.

- Старлек.

- Да, бе - изсумтях невярващо. Кой си кръщаваше детето Старлек?

Обърна се и ми метна режещ поглед изпод качулката, от който малко ме побиха тръпки.

- Измисляш си, нали? - Е, устата ми не знаеше кога да спре. Мозъкът ми никога не можеше да се справи с нея.

- А ти от намек не разбираш ли?

- Естествено...

- Е, този явно не го схвана. Означава "млъкни".

- Не искаш ли да знаеш и моето име?

Откъде толкова увереност в мен днес? Все още си спомнях колко боязливо се държах в началото, а сега едва ли не се шегувах с него. Не че той ми обръщаше внимание.

Както и сега. Не отвърна нищо, но аз реших да си кажа името така, за всеки случай. Да знае как да ме нарича в ума си, докато ме псува.

- Казвам се Аша.

Чух глух звук от него и можех да се закълна, че беше смях.

- И аз съм бил със странно име.

- Хей, корейка съм. Азиатците нямаме такива тривиални имена като Ана, Джак и така нататък. Всеки втори човек в САЩ се казва така. Образно казано, разбира се, но все пак си е дразнещо. По ирония на съдбата най-добрите ми приятели също носеха точно тези имена. Не можех да понасям да ги наричам с тях и им измислих прякори. Много по-оригинални от...

В един момент вървеше пред мен, в следващия запушваше устата ми и ме завличаше нанякъде. Това май щеше да му стане навик.

Бутна ме в някакъв магазин до бензиностанция или поне останките от него и ме повлече зад рафтовете със снаксове. Опряхме се на тях и Старлек най-накрая отпуши устата ми.

- Ако искаше да млъкна, нямаше нужда да прибягваш чак до такива мерки...

Той завъртя раздразнено ненормално красивите си очи и ме сряза.

- Като гледам, и те не са достатъчни.

- Ама ти наистина ли...

- Не, по дяволите! Преследва ни едно от онези същества от по-рано.

- О. А, не! Стигна ми толкова грозота за цял живот.

Изведнъж вратата се отвори и чух противно съскане. Затворих си устата и се притиснах несъзнателно до Старлек, който видимо се напрегна и надникна измежду два снакса.

И, разбира се, тогава коремът ми реши да изкъркори. Старлек ме погледна странно, не знаейки дали да се разсмее или да ме напсува. Аз определено се проклех. След това всичко стана много бързо.

Обърнах се да видя къде е съществото и се оказах лице в лице с грозотията, която щеше да ме преследва в кошмарите ми. Изпищях, а то скочи към мен през самите рафтове, разпръсквайки снаксовете, гледайки ме с ужасните си черни процепи. Беше дори по-ужасно и голямо от предното! Но Старлек се изпречи на пътя му и мълниеносно стрелна ръката си към средата на гърдите му. Това, което наистина не очаквах, предстоеше. Тя стана синкаво прозрачна, цялата обвита в пращящо електричество, и потъна в чудовището. За секунда всичко замря, след което то изрева, докато омърсеното му, зеленикаво сърце биваше измъкнато от гърдите му. 

Старлек държеше в прозрачната си електрическа ръка сърцето на това същество.

Примигах, за да съм сигурна, че виждам правилно. Защото гледката беше покъртителна. 

Онова нещо падна мъртво с тътен на земята. Майчице, беше толкова огромно, че от едната редица рафтове стигаше до другата. А разстоянието между тях не беше никак малко. И като си помислех колко пъти го бях извървявала с баба, в търсене на любимите ми желирани бонбони по път за някоя дестинация извън града ни.

- Е, този май е съзрял.

Погледнах към спасителя ми, а той пържеше с ток зеленикавото сърце, обвито в кафеникава кръв. След няколко секунди почерня цялото и той го захвърли върху мъртвото тяло. 

- Май ги разбираш вече. Кой е съзрял, кой не.

- Просто предположих - свих треперещи рамене аз, а той ме погледна.

- Надявам се никога да не срещнеш възрастен. А сега мисля, че е време да побързаме, дори да побягаме, тъй като усещам, че станахме мишени. 

Разширих очи и зловеща тръпка на адреналин пробяга през мен. 

- С твоя писък най-вероятно са те чули доста от тези в радиус от километър. 

- Километър?!

- Антенките. Долавят доста неща с тях. Едно от тях е звук. Но няма време за приказки сега. Близо сме до базата, на около петстотин метра, и ще ги пробягаме. 

Аз сто не можех, той петстотин щеше да ме кара! Но адреналинът даваше сили. А в момента имах в изобилие. 

Сърцето ми туптеше неистово, когато побягнахме от магазина право в нощта. Отново бях зад Старлек, но не по негово желание, а по мое. Не беше и желание, а просто невъзможност да настигна темпото му. Бягах от пет секунди и вече се задъхвах като порно актриса. 

Естествено, адреналинът ми изчезна на момента. За два месеца досега един път не ми се беше наложило да бягам и ето го резултата. Бях на около двадесет метра зад спътника ми, а той периодично се обръщаше и лаеше заповеди да побързам. Идеше ми да го хлопна с нещо. Той знаеше ли какво е да си мен? Тежко.

Минахме улицата, продължихме през самотно поле, твърде открито, за да има къде да се скриеш, след това стигнахме до гъста гора и тук леко се забавих. Почти започнах да ходя.

Старлек отново ми заповяда гневно да побързам и направи груб коментар за това, колко съм бавна. Бях готова направо да спра и да седна на влажната почва в знак на протест, когато дочух далечен бяг. О, мамка му. Писна ми от тези грозотии! Не оцелявах толкова дълго време, за да се нагледам на това или да умра от тяхната ръка. Ядосах се и на себе си, че бях толкова бавна, безполезна и страхлива.

Изстрелях се яростно към него и дори го настигнах. Най-сетне бяхме на едно ниво. Позволих си кратка самодоволна усмивка. 

Дори докато бягаше, качулката му не падаше и лицето му тънеше в плътна тъмнина. А аз докато бягах, дрехите ми се размъкваха, шалът ми се вееше зад мен, отдавна неприкриващ  късата ми коса, и най-хубавото - препъвах се в собствените си крака. 

- По-бързо - нареди той и се стрелна още по-напред. Сериозно, ако чуех още една такава заповед, щях да му смъкна качулката и да му оскубя красивата пламтяща коса. И все пак забързах и не след дълго вече не чувах бяг зад нас. 

Краката ми решиха да ме предадат в този момент и се строполих на влажната почва по лице. Чух дрезгав смях, бързо заглушен, и секунда по-късно силни ръце, изпращащи иглички там, където ме докосваха, ме изправяха да седна.

- Мисля, че ще припадна - думите изсвистяха през зъбите ми трудно, едва откъсвайки се от дробовете ми.

- А аз мисля, че ти трябва сериозна подготовка - каза той в ухото ми, позволявайки ми да се облегна на него.

- Подготовка да ходя и да трепя тези гнусни неща? Не, благодаря. Предпочитам пасивния си живот досега.

- Нищо не знаеш.

- Блажени са невежите, нали?

- Не и в сегашния свят, Аша - промълви той, пробвайки как звучи името ми. Обърнах се да го погледна и очите му веднага ме фиксираха. Добре, че бях седнала, защото краката ми съвсем отмаляха. Едното ъгълче на перфектната му уста, натурално повдигнато, се изви още повече. - Имаш пръст по цялото си лице.

- Какво чакаш? Махни я. Нека продължим този романтичен момент, в който аз се взирам в теб, а ти осъзнаваш колко съм красива и с мръсотия по лицето си.

- Всъщност си мислех как би задръстила канала на банята с цялата тази кал.

- Значи си си мислел за мен под душа? Вече? - размърдах игриво вежди, а той ме стисна и изпрати електричество по целия ми гръб, карайки ме видимо да потръпна.

- Нека бъдем честни. Твоята малка игра влияе повече на теб, отколкото на мен. Ясно е като бял ден, че ти ще си тази, която ще си мисли за мен.

Отвръщаше на флирта ми? Приближих се още повече към него. Очаквах да се отдръпне, но той остана мирен, наблюдаващ ме любопитно.

- Но вече ги няма онези "бели" дни, нали? Само безкрайни нощи. Следователно май не е много ясно.

Усмихнах му се, а той извърна очи, махна ръцете си и се изправи.

Победих!

- Следвай ме - нареди Старлек, отправяйки се по-навътре в гората, и тази едничка заповед не можеше да спре ликуването ми, колкото и да й се дразнех. - В крайна сметка, ти ще си махаш калта от лицето.

Можех да си позволя да му оставя последната дума само този път.

- Спомена база. Там има ли други като теб?

- Може да се каже. Ще видиш сама. Не съм аз човекът, който ще ти разяснява всичко.

- А, схванах. Ти си машината за убиване.

- Не обичам хора, които говорят много. Не искам да знам какво е, когато разгърнеш целия си потенциал.

- Поправка - не обичаш хора, които не ти се подчиняват.

Не каза нищо и го приех като знак на съгласие. Следвах го мълчаливо, твърде съсредоточена да не се претрепя в гъстата тъмнина измежду дърветата. Понякога Старлек почти се сливаше с фона с черното си наметало и за част от секундата го загубвах. Но после то изшумоляваше, закачайки се за кратко на нисък храст, и аз си отдъхвах. На това място дори лунната светлина не си пробиваше път. Не знам какво бих направила, ако се окажех сама тук. Особено след като знаех какви твари населяват света в момента. Може би все пак щях да сложа край на живота си. Без значение начина.

След известно време усетих нещо странно. Нещо, което отдавна не бях усещала. Живот. Беше толкова неочаквано, че се препънах и за малко не паднах. Носталгия се надигна в мен. Очевидно бяхме наближили базата. Но освен дървета и тъмнина не виждах нищо различно в този така разнообразен пейзаж.

И въпреки това Старлек знаеше къде отива с точност до сантиметра. Личеше си по малко по-отпуснатия му гръб. Сякаш беше извървявал този път хиляди пъти.

Тогава се запитах от колко време съществува тази база. Колко хора ли бе събрала? Кой я бе създал? Какво всъщност щях да заваря там?

Бях на прага да го попитам, но се сетих, че той си имаше твърде много работа, че да ми отговаря на тези въпроси.

- Влизаме - беше едничката му дума, служеща за предупреждение или подготовка, но каквото и да кажеше, нямаше да ме подготви за това.

Защото, по дяволите, не виждах проклето място, врата или нещо, през което да влезем.  Той спря за секунда, колкото да го настигна, и след това пристъпихме напред. Около нас като светкавица просветна стена. Стена като от звездна светлина. Красива като всичко в Старлек.

Минахме през нея и в момента, в който бяхме от другата й страна, изчезна. Изчезна и горският тъмен пейзаж. Заслепяваща светлина прониза очите ми и инстинктивно ги закрих.

Всъщност се оказаха лампи. Навсякъде. Високо над нас, бяха многобройни и напомняха на големи звезди. Всяка свързана с другата, образувайки красива, ярка мрежа от светлина. Светлина, каквато не бях виждала от два месеца насам, и каквато и не мислех, че ще видя. Явно Старлек все пак беше впрегнал силата си да освети базата.

Колкото до нея, поглеждайки напред, видях хора. Много, много хора, създаващи глъчка и атмосфера, различна от ужасите навън. Чух смях. Силен, весел и от сърце. Очите ми леко се насълзиха.

Нямаше по-хубаво чувство от това, да осъзнаеш, че не си сам, че животът все още кипи там някъде, че хората все още могат да се смеят така. Въпреки всичко случило се, всички загуби. 

Цялото място притежаваше един почти неуловим чар, въпреки хаоса в него. Някак студът, който цареше отвън, се беше превърнал в лека хладина тук и ми се прииска да си махна всички катове дрехи, които бях нахлузила. Хората ходеха боси по тревата, прясно подстригана, свежа и чиста, а по нея измежду дърветата бяха пръснати купища високи големи палатки, създадени така, че да можеш да стоиш изправен в тях и да успееш да направиш няколко крачки вътре, организирани в кръгове около бурен пламтящ огън. Ето откъде идваше топлината. 

Пространството беше огромно. Това не беше база, а по-скоро огромен, уютен лагер. И сърцето ми се изпълваше с топлина само гледайки го. В далечината се виждаше невъзможно голяма шатра със странни стени, разливайки се в бели вълнички, греейки ярко в тъмнината. Не беше от плат, от нищо подобно. Беше от странна материя, може би магия. След като видях Старлек и като чух думите на бармана, бях склонна да вярвам, че вече съществува. 

И се запътвахме право към нея. Минавайки покрай всички тези хора, имах възможността да видя колко странни са всъщност те. Всички имаха по нещо, което ги отличаваше от другите. Това трябва да са мутиралите, осъзнах аз. Някои бяха с необикновени като неговите очи в различни цветове. Мярнах момиче с растящи листа по кожата й, на друга горната половина на тялото й беше от вода. Около една палатка се бяха събрали момчета и момичета с цветна кожа - златиста, червена, синя, лилава, зелена. Можех да се закълна, че видях човек с рога някъде надалеч. Не исках да знам как трябва да се е чувствал, докато са растели. Но имаше такива, които изглеждаха нормално. Виждаха се рядко, но ги имаше. Това ме накара да се почувствам малко по-спокойна. И въпреки това, във всеки от тях се криеше някаква неуловима, непонятна на предишния свят красота. Красота заради новите им черти, заради странностите им.

Докато минавахме, всички тези хора ни правеха път и гледаха Старлек одобрително. Е, момичетата и влюбено. Разбира се, не бяха слепи - всеки виждаше как изглежда. Дори тук, сред тези хора успяваше да изпъкне. Не исках да си представям как трябваше да изглеждам аз, мръсна и дрипава, вървяща зад това богоподобно създание. Но никой не ме погледна с погнуса или презрение. Вместо това в очите им се четеше единствено разбиране. Сякаш и те бяха минали по този път.

И като се замислех, най-вероятно бе така. Не се бяха пръкнали магически в този лагер. И те идваха от някъде. И те бяха преживели това, което и аз. Може би дори и по-лошо.

Докато вървяхме към шатрата, към нас се присъедини момче с лице, сякаш извадено от нечии кошмари. Неравна обгорена плът се простираше през дясната му буза и това силно ми напомни на онзи мъж, в който се спънах и паднах, онзи с лицето, което ме накара да настръхна и отвътре.

Но в кожата на момчето имаше нещо необикновено. В неравностите, по-надълбоко в кожата, проблясваше нещо. Сякаш някаква течност се движеше, но никога не потичаше по бузата му. Това ме удиви повече и от рогата.

Той потупа по гърба Старлек и двамата се заговориха. По едно време момчето ми хвърли поглед и се засмя на това, което му каза досегашният ми спътник. Беше повече от очевидно, че не му сподели нищо приятно за мен. Извъртях очи раздразнено. Нямах търпение да поклюкарствам с някого за господин Презирам-всичко-и-всички-освен-себе си.

Когато най-после стигнахме шатрата, момчето, чието име още не знаех, влезе вътре, побутквайки магическия плат, а Старлек ме изчака да мина. Направих подигравателен, благодарствен поклон, но видях изражението му. За част от секундата през лицето му мина болезнена болка, бързо замаскирана с безизразност. Гледаше към стените на шатрата. За миг цялата му аура на опасен и страшен изчезна. И ми се прииска да го попитам какво има, но знаех, че няма да получа отговор. Затова просто влязох вътре.

И ченето ми падна. Отвън изглеждаше направо малко в сравнение с вътрешността. Беше претъпкано с млади хора, които търчаха забързано нанякъде, блъскащи се едни в други. Работата кипеше и не можеше да не почувствам странното усещане за колектив. Колектив, леко затънал в хаос.

Сетих се за хората, скитащи в онзи тъмен и мразовит свят, сякаш твърде далеч от това райско кътче. И ми стана жал за тях. За тяхната болка и обречена съдба, несподособни да споделят мъките си с друг. Не беше честно. Почти се обърнах и си тръгнах.

Но първо трябваше да разбера защо съм тук.

Последвах Старлек и приятеля му и колкото по-навътре влизах, хората някак ставаха по-резервирани, по-подредени и всичко бе далеч по-спокойно. Белите вълнисти и някак живи стени на безкрайната шатра отрязаваха мекото си сияние върху лицата на останалите, предполагам и на моето, и ги караше да изглеждат като ангели, спуснали се от небето.

Е, с изключение на Старлек. Той все още изглеждаше все едно иска да изяде някого. Въпреки че приятеля му, който чух да нарича Логи, се опитваше всячески да го разсмее.

Най-накрая съзрях края на шатрата. А там, около голямо бюро, пълно с хварчащи листи, се бе струпала групичка от красиви, неестествени създания, които обърнаха глави към нас и се усмихнаха широко.

Очевидно те контролираха лагера. Несъмнено всяваха респект и около тях се рееше една по-особена аура.

Важното е, че най-после щях да разбера какво се случва с мен и света. Или поне се надявах.

☄️ Vote&Comment ☄️