Миризмата на болница се просмуква в носа ми. Шум на дъжд изпълва ушите ми. Усещам странен вкус в устата си. Чувствам тялото си странно. Някак пробито. Затъпената болка из него ме кара да смръщя вежди. Или поне да опитам.

Не мога да отворя очи. Не се получава, колкото и да се напрягам. Ръката ми потрепва, искайки да потърка очите ми. Успявам да я вдигна до нивото на лицето си, когато чувам ахване, а след това писък:

- Зара! 

Това е гласът на сестра ми Ирина. След малко усещам хладна ръка върху моята, а после и нечии друг допир. 

- Ирина, не пищи така в болница! - това е Мира. А след това чувам и нейния вик:

- О, Господи, Зара, събуди ли се? Отвори очи!

- А после казваш на мен да не викам...

Усмивка се прокрадва по напуканите ми устни и с мъка успявам да отворя очи. 

Няма пронизваща светлина, както очаквах. Тъмно е, заради мрачното време, дъждът удря по прозореца силно, а погледът ми се фокусира върху сестрите ми. И двете ме гледат с разширени очи, пълни със сълзи. Брадичката на Ирина трепери и след малко и двете се хвърлят отгоре ми, плачейки с пълна силна. 

- Ти се върна! - викат едновременно те, а след малко усещам, че и аз плача. Определено ми е станало навик.

- Ж-жива съм... - успявам да продумам аз с прегракнал глас, а воплите на сестрите ми се усилват. 

- Толкова ни липсваше!

Усмихвам им се, а Мира изведнъж става и казва:

- Ще отида да повикам мама и татко. Би трябвало да са в кафенето...

Тя изхвърча от стаята, а Ирина все още е сгушена в мен, не искайки да ме пусне. Погалвам я по косата.

- През цялото време ли сте стояли тук, до мен? - питам тихо аз, защото и без това не мога по-силно.

Тя кима с ангелската си усмивка.

- През целия този мъчителен месец всички бяхме до теб. Родителите ни не пропускаха и ден без да те видят, както и ние. Пишехме си домашните тук, а много често и ти говорехме. Не знам дали ни чуваше...

- Какво? Месец? - питам шокирано аз и в този момент майка ми и баща ми връхлетяват в болничната стая.

- Скъпа! - майка ми се втурва към мен със най-широката усмивка на лицето й, която някога съм виждала да отправя към мен. Или към когото и да било друг. Предполагам, трагедиите наистина сближават хората.

Тя ме прегръща, а аз се потапям в обятията й, усещайки успокояващата майчина миризма, която дори не знаех, че ми липсва. Над рамото й поглеждам към баща ми, който все още стои до вратата, гледайки ме с неговия топъл, бащински поглед и широка усмивка. Не изглежда нито шокиран, нито сякаш ще се разплачи всеки момент.

Приближава се до мен и ме целува по челото. Затварям очи и се потапям в момента. През целия си живот не съм осъзнавала колко много значат близките ми за мен и колко аз за тях. За съжаление, чак когато изгубим нещо, го оценяваме истински.

Защото колкото и да ти изглежда, че не е трябвало да се раждаш, че животът ти се разпада, че е пълна каша, откакто си се родил, или че не си способен да го изживееш подобаващо... Там, дълбоко в душата си, трябва да знаеш, че винаги има някого, на когото му пука за теб, който те обича достатъчно, за да те иска в живота си, макар и понякога да не си личи. 

Но ключът е в теб. Ти трябва да допуснеш някого до себе си и да му дадеш да те обича, колкото и да искаш да останеш в своя пашкул.

Най-сетне съм истински щастлива. Радвам се, че избрах да се върна. Радвам се, че въобще имах този избор.

- Не съм се и съмнявал, че ще се върнеш. Все пак аз ти казах така. Ти винаги ме слушаш - усмихва се топло баща ми, а аз му отвръщам, докато не осъзная какво ми казва.

- Чакай, какво? 

Той се засмива и бръчки се образуват около очите му.

- Сигурен съм, че ме чу. 

Разширявам очи. Така е. Чух го. Видях го. В балната зала. Той беше в публиката заедно с майка ми и сестрите ми и чакаше танца ни с Иън, когато го видях да гледа право в духа ми и да изрича тези думи. 

Иън.

- Ъм, мамо, татко...

В този момент вратата се отваря и в стаята нахлува доктор. 

- Едно птиченце ми каза, че си будна - намигва ми той, а аз се засмивам. Забелязвам как сестрите ми го зяпат. Особено Мира. Да, хубав е, определено. Знаех си, че има още нещо, което ги е държало в болницата толкова дълго време.

Усмихвам се към него. Днес раздавам много усмивки. Хубаво чувство е.

- Съжалявам, но ще ви помоля да излезете, за да я прегледам.

Всички кимат и сестрите ми стават от леглото ми, целувайки ме по бузата.

- Само... може ли да попитам нещо? - спирам ги аз, а те се извръщат към мен в очакване.

- Защо всичко ме боли?

- Претърпя много сериозна операция на главата, а и имаш много рани и натъртвания от катастрофата по цялото си тяло, но ще ти разкажа след малко за това. 

Кимам, от което всичко ме заболява по-силно. След това питам за въпроса, който ме интересува от самото начало.

- А какво стана с момчето? На мотора?

Знаех, че не е мъртъв, все пак го видях, преди да отлетя.

Настава тишина и аз смръщвам вежди.

- Радвам се, че си спомняш случилото се. Колкото до него, той преди седмица напусна болницата. Полицията го разпитва и... когато се подобриш, Зара, ще дойдат и за теб. Всичко зависи от вас самите - за това кой ще бъде обявен за виновен. Сега, когато и двамата сте на осемнадесет... 

- Разбира се, че той ще бъде! - извиква бясно майка ми, а аз преглъщам. 

Аз вече съм на осемнадесет. И може да вляза в затвора, ако той ме обвини. Господи!

- Аз... аз няма да го съдя - проговарям, а всички се втренчват в мен. 

- Надявам се, че се шегуваш - казва сепнато Мира, а аз поклащам глава.

- Вината не е негова. Аз бях безразсъдната, като карах без ръце и със затворени очи.

Тук баща ми разширява очи.

- Ти... какво? Да се самоубиеш ли си искала? - провиква се той и накрая гласът му пресеква. Очите му проблясват, а аз отварям уста да кажа нещо и пак я затварям.

Постъпих глупаво без съмнение. Но тогава не мислех трезво. През целия си живот преди не съм мислила трезво...

- И като си помисля, че аз бях виновен за това - горчиво прошепва баща ми, а очите ми се разширяват, докато се осъзная какво казвам:

- Това не е вярно, татко. Просто имах нужда да се почуствам свободна. Защото осъзнах, че съм пропуснала живота да мине покрай мен... Бях в плен на съзнанието си толкова дълго време. Аз... съжалявам.

Избърсвам една сълза от ъгъла на окото ми, а майка ми ме прегръща силно. След малко всички се включват в прегръдката, а докторът ни гледа с топла усмивка на лице.

- Всичко е наред, скъпа. Ще се справим - казва тихо, но убедително баща ми.

Този път му вярвам. Този път ще правя повече от това да съществувам. Ще се възползвам от този втори шанс по всеки възможен начин. Ще докажа на себе си, че мога да живея.

Стига да не вляза в затвора. 

  - Значи си се събудила - нов, но познат глас навлиза в съзнанието ми и аз се обръщам към вратата.  

Дъхът ми секва, когато го виждам. Там, на прага на вратата, в ниски черни ботуши, с черно кожено яке, рошава, мокра от дъжда коса, каска в ръката си и неизменната лека усмивка на лице стои Иън.

Има лепенка на челото си, която не успява да покрие цялата рана там, а едната му ръка е превързана и въпреки това изглежда все така очарователен.

И като си помисля, че преди известно време го държах в ръцете си мъртъв... Заради мен... По-точно, заради другото ми "аз", но болката е същата, както за нея, така и за мен. 

Избухвам в плач, без да мога да сдържа емоциите си.

- Съжалявам... Толкова съжалявам... и от нейно име, и от мое - прошепвам аз, но дъждът, ромолящ по прозореца, се усилва и заглушава думите ми.