Две седмици по-късно

Гледам през черните решетки на прозореца в килията ми към необятното синьо, безоблачно небе и си мисля какво би било сега да бъда у дома на мекото си легло, вместо на това неудобно и ръбато. Срещу мен да е стена пълна със снимки, а не олющена такава, пълна с мухъл. Фотоапаратът ми да е в ръцете ми, а не купа със застояла каша.

Шегувам се. Слава Богу, не съм наистина в затвора.

Нито пък Иън. За съжаление на родителите ми. Те бяха абсолютно "за" да го съдим, но за щастие ги убедих, че двамата сме еднакво виновни и ако той отива в затвора, то и аз трябва. Естествено, те не искаха и да чуят за подобно нещо и мисля, че се сдобиха с малко респект към него, когато не ме обвини.

Минахме през два кратки процеса в съда, но всичко приключи бързо и без усложнения. Разминахме се само с предупреждения. На Иън му забраниха да кара мотора си и ясно видях болката в очите му. За разлика от него, родителите му бяха повече от щастливи от този факт. Но като цяло, през целия процес те не показаха никаква емоция. Сякаш бяха свикнали с всичко това. А и по привидно безразличното изражение на Иън, съм склонна да вярвам, че да бъде в съда тогава не му се случваше за първи път. Но не съм чула съдията да е казвал, че вече е бил в затвора. А само че е бил на крачка от него. Два пъти.

Всичко, през което преминахме, през тези две седмици ме накара малко да опозная Иън от този свят. Не от хубавата страна, но все пак. Разбрах нещичко за него. Например че фамилията му е Ким. Това за затвора. Видях родителите му.

И продължавам да искам още. Още късчета информация, които ще ми помогнат да наредя мъгливия ми образ за него. Защото има нещо в Иън, което те привлича към него, кара те да искаш да го опознаеш, и в същото време те отблъсква. Нещо, което в Иън в другите светове го нямаше, нямаше я тази странна аура около него, която все едно казва: "Доближиш ли ме - гориш".

Всъщност единственият момент, когато го видях да показва някакви чувства, беше след катастрофата. Но не искам да мисля за този момент, защото той ми напомня на друг ранен и пречупен Иън. Който умира в ръцете ми. Не мисля, че някога ще мога да избягам от тази гледка в съзнанието ми.

Разтърсвам глава и образът се маха. На него място се настанява друг - училище. След няколко дена ще трябва да започна да ходя отново, защото трябва да мине време, докато се възстановя напълно. Но странното е, че тази мисъл вече не ме плаши толкова. Всъщност и преди не ме е плашела, но тогава знаех, че там съм невидима, нямах с кого да говоря, защото всички знаеха колко странна бях, аз не исках да имам нищо общо с другите. В сравнение с небето никой не беше толкова интересен, че да грабне за дълго вниманието ми. Откачено, да.

Но не смятам да продължавам така. Не би ме довело до никъде. На осемнадесет съм, а нямам никакви приятели или дори хора, с които съм в добри отношения. Да видя всички мои превъплъщения в другите светове да могат да общуват така свободно ме накара да променя цялостно мнението си. Никога няма да спра да обичам небето, защото то ми дава това спокойствие и утеха, които никой друг не може, но също така никога повече няма да се изолирам от света около мен. Да, може би е малко късно, но... По-добре късно, отколкото никога, нали?

И смятам първата ми стъпка да е онова момиче, което ми направи комплимент за фотоапарата ми. Не знам как ще стане това, при положение че досега не съм заговаряла никого освен продавачки в магазини и семейството ми, но ще се опитам. Наистина ще дам всичко от себе си, защото вярвам, че ще се получи. Все пак беше моя приятелка в друг свят, това трябва да някакъв знак, нали? А и ми изглежда симпатична. Като се замисля, тя е една от малкото хора, които не са ме гледали все едно идвам от лудницата в училище и обратно всеки път.

Изведнъж глас прекъсва мислите ми:

- Зара, скъпа, вечерята е...

Майка ми спира, като ме вижда, седнала на леглото ми, втренчена в стената срещу мен, без да мигам или мърдам. Да, така мисля аз.

- Мила, добре ли си? Да не те боли глава? Да извикам ли лекар? Взе ли си хапчето...

- Мамо, спокойно, чувствам се перфектно, не се притеснявай. След малко слизам.

Тя кимва, но продължава да стои в стаята ми със загрижена физиономия.

- Мамо.

Определено не съм свикнала да получавам такова внимание от нея, но ми е приятно.

- Добре, добре, чакаме те.

Тръгва си, а аз се усмихвам. Чакат ме? Това е изненада. Преди, винаги когато слизах за вечеря или закуска, те вече ядяха, само татко ме чакаше. Мама най-сетне е осъзнала, че има и трета, не по-малко важна дъщеря.

Поглеждам през прозореца. Нощта почти е паднала, но все още не е напълно тъмно. Отблясъци на оранжево се виждат в далечината, бледа следа от залеза. Луната си прокрадва път през тъмните облаци, чакайки звездите да се покажат, за да засвети в пълния си блясък. Харесвам този момент от денонощието.

Вземам фотоапарата си и го заснемам. Това определено ми липсваше. Фотоапаратът е като продължение на ръцете ми. Не се чувствах правилно без него. Сякаш някой крайник ми липсваше. Но сега всичко е както трябва да е.

И сега, когато съм си обещала да живея пълноценно, смятам да поемам повече рискове. Определено повече не смятам да оставам в пашкула си на сигурност и спокойствие. Искам нещо различно, тотално различно, което никой не би очаквал от мен.

Една идея ми беше хрумнала още, докато бях в болницата. По-скоро, точно след тръгването на Иън от стаята ми. И малко по-точно, след взирането в каската му.

Тогава се замислих как винаги съм обръщала малко повече внимание на моторите, които са минавали покрай мен. Чувството на свобода и удовлетворение, попило в израженията на каращите ги под каските им, фучащият въздух покрай тях, усещането, че летят, че могат да отидат навсякъде.

Тези мисли винаги са се появявали в главата ми. Включително и в кратката секунда преди да катастрофирам. Когато видях Иън на мотора му, изпитах лека завист, исках аз да съм на неговото място, а не на раздрънкано колело, прекалено бавно и малко пред величието на неговия "звяр".

Странното ми привличане към този тип превозни средства може би идва и от майка ми. Всъщност когато е била млада, едва запознала се с татко в колежа, е била в банда. Банда мотористи. Тя е карала мотор. Участвала е в състезания, понякога смъртоносни, била е "лошо" момиче, така да се каже. Спряла е да се занимава с тези неща и да кара мотора си малко преди да се роди Мира.

Бях страшно изненадана, когато разбрах това преди време, защото никога не бих си представила майка ми такава и до ден днешен не мога. Сега тя е олицетворение на класическата сладка и невинна майка, нищо общо с това, което е била преди.

Но е факт, че тук вече съм се метнала на майка си. И е факт, че след вечеря ще изляза да потърся в гаража стария й мотор, заровен в прахоляк и вехтории.

Споменах ли, че вече намерих едно момиче в интернет, което е съгласно да ми дава почти безплатни уроци (десет долара на час) три пъти на седмица? Да, и това е факт. Хубавото е, че живее в същия град, а гадното - че е доста далеч от мен, живее в другия му край. Но се уговорихме да се срещаме до един мост, където почти винаги няма никого, достатъчно безлюдно е и достатъчно удобно ни е.

Преди да си помислете, че е прекалено опасно да се срещам с непознат, мога със сигурност да кажа, че не е убийца/крадла/измамница или там каквото се сетите, защото четох отзиви за нея. Тя е наистина добра с мотора и е научила няколко човека да го управляват перфектно.

Опасното е, че няма да имам книжка. Което значи, че може да ме глобят или дори тикнат в затвора. Но за щастие, полицията в този град никаква я няма, няма редовни патрули, а ако някой бъде хванат, се измъква много лесно с пари. Винаги съм се възмущавала от това, но сега ще ми бъде от голяма полза.

Най-сетне ставам то леглото и се отправям към кухнята, където всички си бъбрят, но никой не е докоснал храната си. Ухилвам се и сядам срещу приятно ухаещото ястие.

- Да не би да се опитваше да си срешеш косата през цялото това време, че толкова се бави? - пита ме Мира, забучвайки вилицата си в един картоф.

Всички се засмиват, а аз извъртам очи. Но и аз се засмивам след това. Радвам се, че най-сетне се е отървала от стила си на грижовната по-голяма сестра, защото наистина я предпочитам по-саркастична.

- Виждаш, че няма никаква разлика, значи просто е седяла и е зяпала небето - свива рамене Ирина, намигвайки ми.

- Всъщност не.

Всички ме поглеждат в очакване.

- Седях и зяпах стената.

Баща ми избухва в смях, а майка ми и сестрите ми се споглеждат и клатят глава.

- Просто се радвам, че си добре... Надявам се - отбелязва майка ми, а аз и отправям зъбата усмивка.

Докато вечеряме, мислите ми отново отиват към това, което се каня да направя. Наистина не мога да се позная, защото всичко това противоречи на принципите ми, но се нуждая от такава промяна. Може би не е хубава промяна, но е хубава промяна за мен.

Засега няма да казвам нищо на семейството ми, защото не мисля, че ще го възприемат много добре, а и искам да видя как ще потръгнат нещата. А и когато тръгна на училище, всичко ще стане по-сложно.

Но съм готова да направя този риск. И ще го направя. Нищо досега не ме е спирало да върша това, което обичам, и никога няма и да се случи.

Сега имам някакви цели, които да следвам, и въпреки че едната е незаконна, животът е един. И повече не смятам да го пропилявам.

A/N:

Наистина съжалявам, че не бях ъпдейтвала толкова дълго време, но в училище в момента е ад... :):) Компенсирах с по-дълга глава, надявам се да ви е харесала. Ще се радвам да чуя мненията ви. Нарочно бавя същината, нататък става по-интересно, така че не се отказвайте да четете. ^-^

Ще се опитам да обновя нова глава възможно най-скоро и силно се надявам да успея.

Благодаря ви за търпението. ♥