Шумната ми странна кихавица изпълва гаража. Надявам се, че никой не ме е чул. А се предполагаше, че трябва да бъда тиха. Напълно се провалих. Наоколо е толкова тихо и мрачно, а да не говорим и колко е прашно в този ъгъл, че започнах да се страхувам. Прогоних картината на Самара, пълзяща към мен, от главата си и се съсредоточих в намирането на мотора. Детинска му работа.

Сериозно, тук има неща на около два века! Защо баща ми е такъв вехтошар? Май трябваше да си взема кърпа, която да си вържа на устата...

Понеже се спъвам в нещо и ми остава съвсем малко да захапя мръсния под, решавам да включа фенерчето на телефона си. И тогава разбирам колко съм тъпа, че не се сетих да го направя по-рано. Веднага съзирам голямо нещо с формата на мотор , покрито под някога бял чаршаф. Махам го със замах и се ухилвам. Шах и мат. 

"Звярът" на мама изглежда почти като нов, само трябва да го позабърша тук-там. Влюбвам се в цветовете му - в черно и кехлибарено жълто e, сякаш само чака да бъде възседнат и да полети изящно. Сърцето ми забързва ритъма си при мисълта. Вълнението се разпростира по цялото ми тяло, а обещаващото чувство на адреналин се кани да премине през вените ми. 

Наистина ли ще направя това? Ще се науча да карам мотор? За момент се разколебавам. Аз и мотор? 

Разтърсвам глава. Стига. Ще продължа това, което съм започнала. Няма да спирам само защото ще бъде незаконно, родителите ми ще са бесни, особено майка ми, и ще се превърна в някого, когото не познавам. Дребни оправдания, нали? 

Докосвам великолепието пред мен, искайки да го яхна и да се гмурна в нощта още сега. Но това е леко невъзможно с малката подробност, че не мога да го карам. А колко искам! 

Утре ще се срещам с момичето, което ще ме учи, но за съжаление няма как да домъкна този мотор със себе си, а ще карам нейния. А когато завърша "курса" си с него, ще мога да да ползвам моя. Така, де, на майка ми. 

В главата ми изниква образа й, докато провеждахме разговор за миналото й, когато бях още малка. Спомням си колко отвратено се държеше, но в гласа й прозираше скрит копнеж към нейния бивш спътник. По-скоро ненавиждаше на колко рискове се е излагала с него. Всъщност е била на косъм от смъртта няколко пъти. Спомена за някакви състезания, на които е ходила и едвам се е измъквала жива. 

Също така спомена, че е отишла на едно, докато е била бременна с Мира, и то докато е била пияна след спор с баща ми. И едва избягала от полицията. Повече не докоснала мотора си и все още не може да си прости тази идиотска постъпка. 

Преди да се впусна в още по-дълбоки разсъждения за старата същност на майка ми, решавам да си легна. Завивам "красавеца" с чаршафа и напускам гаража, отправяйки се към пухкавото ми, така желано в този късен час легло.

~~~

Почти е станало време да тръгвам, а аз все още не знам какво да облека. Толкова се вълнувам, че не мога да мисля за нищо друго. След половин час ще съм започнала уроците си и... това ще е първият път след почти-смъртта ми, в който ще се социализирам по някакъв начин. Огромна стъпка за мен.

Също така, за първи път се налага да оставя фотоапарата си. Само би ми пречил, за съжаление.

Разравям се из гардероба си и най-накрая се спирам на черни дънки и тънък син суичър, тъй като по-късно става по-хладно, а сега е късният следобед. Цялото ми семейство отидоха някъде на вечеря, само аз отказах да дойда под оправданието, че трябва да преговоря училищния материал. Естествено, не съм отворила нито един учебник. Тази година ми е изключително важна, защото скоро ще се наложи да кандидатствам за университет, но постоянно отлагам тези мисли. Нуждая се от психическа почивка, за която нямам време, но това е отделен въпрос.

Опитвам се да среша косата си, разбира се, без резултат, вземам раничката си и се отправям към съдбата си, за последно поглеждайки с тъга към фотоапарата ми.

Излизам навън под залязващото небе и тръгвам пеша към уреченото място. Минавам по същия път, по който бях с колелото в деня на катастрофата. Не знам точно защо.

Преминавам пътеката под дърветата, които са все така красиви и пъстри, но багрите им този път са малко по-различни заради светлината. Скоро стигам и квартала, отново изпълнен с хора. Този път не се притеснявам. Пак всички ме зяпат, но сега погледите им са пълни със съжаление и дори съчувствие. Чули са за катастрофата очевидно.

Гледат ме така, сякаш чакат след малко да ми изскочат червата, да припадна или да повърна кръв, но аз вървя с гордо вдигната глава, по-здрава от всякога. Оглеждам се за онова момиче, но го няма. Явно ми е писано да й благодаря в училище, а не тук, защото се надявах да я видя.

Тръпки полазват по тялото ми, когато стигам улицата. Вървя по края, плахо, сякаш след малко пред мен ще изскочи мотор и фаталното ще се случи отново.

Кръстопътят е пред мен и спирам за малко. Оглеждам обстановката около себе си. Няма никаква следа, нищо, което да подскаже, че тук животът ми се промени. Сякаш катастрофата никога не се е случвала. Въздухът засяда в гърлото ми, чувствам се странно зле.

Но после вятърът сякаш подухва по-силно и ме побутва приятелки по рамото. Кара ме да продължа. И го правя. Пристъпвам точно към мястото, където се блъснахме. И сякаш преминавам през някаква стена. Спомням си цялата случка толкова детайлно, че чак имам усещането, че отново я преживявам.

Студ пробягва по гърба ми и хуквам да бягам. Господи, толкова се нуждая от мотор! Всичко щеше да е толкова по-лесно и по-бързо.

Най-накрая стигам до моста, където трябваше да се срещнем. Вчера питах момичето как изглежда и тя ми отвърна, че ще я позная. Интересно.

Около мен е пусто и не виждам никого, слизайки от шосето през полянката към малката падинка до реката и моста. И тогава я виждам. 

Облегната е на тъмнолилавия си мотор и ме наблюдава съсредоточено, сякаш се старае да не пропусне нито един детайл от това, какво правя. Откога, не съм сигурна. Но не е никак изненадана да ме види.

Това, което ме поразява, е колко татуировки има. Тя е направо изкуство. Цялата е обсипана с тях. Буквално навсякъде. Поне там, докъдето стигат очите ми. А те стигат доста далеч, защото е облечена много оскъдно - къси ботуши с висок ток, къси панталонки, които се съмнявам, че покриват задните й части, и потниче, едвам обгръщайки пищните й гърди. Да не говорим, че то прилича на изядено от молци. Цялото е в дупки. Такава ли е модата наистина? И как, за Бога, кара мотор с висок ток?

- Когато спреш да ме зяпаш и преодолееш шока от това колко секси и лоша изглеждам, можем да започнем.

Погледът ми попада на лицето й. Има хубави черти и вълниста кестенява коса. Наистина съм я зяпнала, но не ме е срам от това. Тя е толкова... интересна. Бих могла да я изучавам с часове.

После нещо странно става. Ръцете ми автоматично посягат към мястото между гърдите ми, където по принцип е фотоапарата ми. Сепвам се. 

Защо? Нима искам да я снимам? Толкова ли ме е заинтригувала, че чак да поискам да снимам човек? 

- Да не би да се възбуди от мен? Ръката ти мачка гърдите ти... или по-скоро между тях - повдига арогантно вежда тя, а аз се изчервявам.

- Не, просто там стои фотоапарата ми.

Еха, какво обяснение.

- Искаш да ме снимаш?

Отмествам поглед от нея. Не исках да научава. 

Вече изглежда малко по-заинтересована. 

- Хей, да не би да си фотограф?

- Не и професионален...

- Дяволите да те вземат, ако не ми направиш фотосесия след като приключим с уроците! 

Поглеждам я стреснато.

- Сериозно ли?

Тя кима развълнувано.

- Откога търся някого, който да ми направи, без да ме използва, за да се наслаждава на тялото ми или да ми разбие сърцето! Дори няма да те карам да ми плащаш уроците. Само ще те помоля аз да определя мястото...

Вдигам ръка, за да я спра и поклащам глава.

- Не фотографирам хора.

Изражението й отново става презрително и тя се обръща с гръб към мен, правейки нещо на мотора.

- Цената се удвоява.

Цената не ми пречи, но дали не бих могла да направя компромис? Тя очевидно ме заинтригува. А и усещам, че биха станали страхотни снимки.

- Добре, може и да направя изключение...

Чувам щастлив, момичешки писък, напълно несъответстващ с вида й,  и в следващия момент тя е увила ръце около врата ми, стискайки ме в смъртоносна прегръдка.

- Благодаря ти! Ще направя всичко по силите си да те обуча да бъдеш професионалист с мотора!... Не, ще те обуча, така че да спечелиш Състезанието! И между другото, казвам се Лусинда Йънг. Но, моля те, наричай ме Лу.

- Чакай, - изпръхтявам аз, опитвайки се да поема въздух, когато тя се осъзнава и ме пуска от хватката си - какво състезание? И, приятно ми е, името ми е Зара Мур.

- Чакай малко... Мур ли? Фамилията ти е Мур? Мамка му, бъзикаш ли ме?!

Тя замлъква, доближавайки лице до моето, изучавайки ме от смущаващото разстояние от няколко милиметра.

- Ти си. Наистина си ти. Дъщерята на Бурята. 

Примигвам. Какво има предвид с това?

- Знаеше ли, че майка ти е най-великата легенда в историята на мотористите? Прякорът й беше Бурята. Защото беше силна, великолепна и непобедима като бурите. Никой не можеше да я надмине. Когато е била приблизително колкото теб, е печелила три поредни Състезания, а това е абсолютно невъзможно за хора, различни от нея. Никой не е постигал нейния успех. Проклета да си, че си и дъщеря. Завиждам ти.

Стоя и я гледам. Не мога да обеля дума или дори звук. 

- Всички бяха толкова доволни, когато се отказа от всичко това с моторите и Състезанията. Защото най-сетне някой друг имаше шанс да победи. Момиче, срамно е, че не си я виждала да кара. Ще те смае. Сякаш моторът е част от нея. Бях я видяла преди много време, на около четири години, и е нормално да не я помня. Но всъщност я помня. Всеки детайл, всеки момент, всяка секунда е все още прясна в съзнанието ми. 

Защо научавам това от... Лу, а не от собствената ми майка? "Бурята"? Била е легенда? И някой ще ми обясни ли какви са тези Състезания? Буквално усещам главната им буква.

Лу слага ръка на рамото ми и ме потупва. Изненадана съм от този приятелки жест. Никой не ме е потупвал така, освен баща ми.

- Май малко те шокирах, а?

Кимам. Отново не казвам нищо. Сякаш съм си глътнала езика.

- Пита за Състезанието, нали? Провежда се всяка година на различно място в града ни. Незаконно е и се е случвало полицията да ни хване, но почти винаги се измъкваме. Ужасно мащабно е. Идват хора от други градове, други щати, за да участват. Нашият град, Мартъл Бийч, се слави с многобройните си мотористи и хлабавата полиция, а и тук са корените на Състезанието, затова винаги се провежда при нас. 

- Добре, но какво представлява самото то? 

- Състезаваме се. Има няколко етапа. Затова и се състои в няколко дена. Етапите ще ти ги обясня, когато се понаучиш да караш. Има някои доста... опасни. Други са фасулска работа. Наградата е парична. Един милион.

Ококорвам се. Да раздават един милион на всеки спечелил всяка година... Откъде вземат тези пари?

- Вътре ли си? - пита ме тя, гледайки ме в очите, докато прокарва ръка през една татуировка, която не мога да различа какво точно изобразява.

- Ъм... не знам. Има ли възможност да изгубя живота си там?

- Да. Но няма шанс това да стане, щом ще те обучавам аз - подсмихва се Лу.

- Трябва да помисля. Но уроците остават. Искам да се науча да карам мотор, независимо от Състезанието.

- Добре. Харесвам този твой хъс - ухилва ми се тя, а аз и отвръщам. - Имам усещането, че си схватлива, без да вземаме под внимание факта, че майка ти беше легенда. А ако го вземем... Усещам, че ще имаме големи успехи с теб. 

Побутва рамото ми, след което първият ми урок започва.

A/N:
Добре, отново не спазих обещанието си да обновя бързо, така че ако все още не сте забравили, че тази история съществува, се надявам да сте се насладили на главата!
Дано ъпдейтна скоро, вече нищо не гарантирам...😂😂😂
Благодаря ви за търпението! ^^