- Толкова съм уморена, а трябва да ходя на пазар - оплаква се майка ми, тръшкайки се на дивана в хола, където аз и сестрите ми гледаме "Титаник". Да, страстта им по Леонардо ди Каприо надви всичките ми опити да им предложа друг филм. - О, отново ли гледате това? Може и да остана да си поплача с вас...

Мира и Ирина са твърде заети да отвърнат, ронейки сълзи и подсмърчайки през две секунди. На онази сцена сме.

- Джошуа, ще напазаруваш ли? - крясва майка ми към втория етаж, където се намира баща ми.

- Не мога, все още поправям спуканата тръба... - достига до нас приглушения му глас.

- Мамо, ще отида аз, спокойно - казвам й, ставайки от дивана, разтягайки се. Схванала съм се, така че ще ми дойде добре да се разтъпча. 

Тя ме поглежда с блеснали очи и ме щипва по едната буза.

- Ще ми направиш такава услуга, скъпа! Списъкът е на масата - посочва ми, а аз отивам да го взема. И опулвам очи. Ама той е дълъг, колкото небостъргач в Дубай... И е подчертано, че продуктите не трябва да са от супермаркета, а от пазара, закътан в един от онези смесени квартали на града, където често избухват конфликти между бедни и богати и някои завършват ужасно. А лошото е, че няма кой да ги спре. Ето защо ние живеем толкова отдалечено от обществото.

Тръгвам да се приготвя, когато майка ми се обажда отново:

- А, Зара, забравих нещо. Не вземай колелото със себе си, става ли? - усмихва ми се нежно, но предупредително тя. - И да внимаваш!

Кимам и изкачвам стълбите за отрицателно време, нетърпелива да се махна от този филм и "сърцераздирателните" му сцени.

Само ако майка ми знаеше, че колелото далеч не е проблемът...

Шест дена минаха, откакто започнаха уроците ми с Лу, а вече бях доста напреднала. Това е така, защото, когато разбра коя съм, поиска уроците ни да се състоят всеки ден, а не както първоначално беше планът - три пъти на седмица.

Съмнително е да се измъквам всеки път по едно и също време, но и без това в късния следобед сестрите ми излизат по разходки, майка ми ходи на йога, само баща ми остава вкъщи. Пред него все още успявам да се измъкна с оправданието, че излизам, за да правя снимки на небето, и това му е достатъчно да ме пусне.

От дълго време обмислям предложението на Лу да се запиша в Състезанието и... Е, не съм измислила нищо. Трудно ми е. Хиляди мисли водят битка в главата ми. Да, знам, че трябва да слушам сърцето си, а не разума, но, за Бога, дори не знам в какво точно се състоят кръговете на цялата тази олелия! Не мога да се хвърля на сляпо в огъня...

И мисля, че всички знаем какво казва сърцето ми. 

Давай, запиши се, докато можеш, бъди смела и безстрашна...

Но този път да се вслушам в разума си ми изглежда, хм, по-разумно? Браво, Зара, невероятно хрумване!

Шегата настрана, наистина трябва да изтръгна малко информация от Лу. Може би ще я подкупя, като й направя няколко снимки. Несъмнено ще бъде във възторг. Но това ще стане по-късно, когато дойде време за урока ни.

Сега пазарът ме зове. 

~~~

Хора. Толкова много и нагъсто. Стари, млади, дрипави, костюмирани, изискани, бездомни. И са различни националности. Такова пъстро и разнообразно платно от хора на едно място не съм виждала от много отдавна. Може би защото допреди известно време избягвах такива райони.

И странното е, че не ми е неприятно. Да, блъскат се в мен, бутат ме, някои си крещят едни на други, карайки се ожесточено, други бърборят неспирно и толкова бързо, че пръскат слюнка по други хора, в това число и по мен, но... Не е толкова зле.

Добре, де, картината, която ви представих не е цвете за мирисане, но истината е, че тук всички като че ли се познават и са като едно голямо семейство. Продавачите се любезни и усмихнати, въпреки че обслужват ужасно бавно. Трябваше да чакам половин час на една сергия, докато дойде моят ред, а на някои други, на които, слава Богу, не ми се наложи да ходя, имаше опашки, обграждащи целия пазар.

След два часа обикаляне и железни нерви на прага на срив, решавам да си почина, като седна на една пейка в сравнително тиха градинка между два блока. Глъчката от пазара все още достига ушите ми, но като цяло тук е спокойно. 

Поглеждам към тежките торби до мен и с мъка се сещам колко път имам на връщане до нас. За това ще му мисля по-късно. Сега се облягам и отправям поглед нагоре. Към небето.

Няма нито едно облаче на него. Слънцето грее жарко и стопля кожата ми, пропускайки лъчите си през короните на високите дървета около мен. Пролетен ветрец подухва приятно и развява къдриците ми, а отнякъде зад мен дочувам и пиано. Сигурно някой се упражнява да свири в блока зад гърба ми.

Но после ревящият двигател на мотор заглушава всички заобикалящи ме звуци и леко подскачам на пейката. Напоследък чувам това толкова пъти, че е като музика за ушите ми.

Изведнъж на улицата пред мен изхвърчава русокосо, високо момче, облечено в кожено яке с навити ръкави и сини дънки с верига, без каска, яхнало червено-черния си мотор, сякаш е разярен дракон. Смее се гръмогласно, летейки срещу вятъра, а след него...

... се появява той. Иън. Сърцето ми спира.

Навел се е над мотора си, сякаш състезавайки се с момчето пред него, въпреки това е ухилен до уши с дяволити искри в погледа си и отново без каска. По тениска е, впиваща се в тялото му, не оставяйки почти нищо на въображението, и впити дънки. Май си пада по задушаващо тесните дрехи. 

Вятърът роши тъмната му коса, напомняща пламъци от сенки, а мускулите под кожата на ръцете му с изпъкнали на тях вени танцуват, докато увеличава скоростта си още повече. Изпитвам онзи странен инстинкт да го снимам, както беше когато видях Лу за първи път. 

Но как така е на мотор? Сигурна съм, че му съдът му забрани да го кара. Не го ли страх да не го види полицията?

Глупав въпрос. Сякаш прилича на човек, на когото му пука за правилата. Или въобще за нещо. Изглежда толкова безгрижен, просто се е отдал на момента и на това, да бъде себе си, без да мисли какво може да му струва.

Когато съм на мотора на Лу, се чувствам по същия начин. Разбирам го. Трудно е да устоиш на това, което ти доставя най-голямо удоволствие. 

Не осъзнавам, че се радвам, задето улицата е дълга. Така мога да го гледам по-дълго време. 

Ръката ми посяга към фотоапарата на врата ми. Сигурна съм, че мозъкът ми не е изпратил такава команда към нея. Докато му се ядосвам, вятърът задухва доста силно и един домат се изплъзва от торбата, поставена на ръба на пейката. Бавно се търкулва по земята, устремявайки се право към улицата, точно към мястото, откъдето Иън ще мине след секунда.

Доматът се изстрелва надясно заради лекия наклон и удължава времето си живот преди да бъде жестоко премазан от мотора на Иън. Не се втурвам да го гоня, защото е безнадеждно, а и постоянно увеличава скоростта си. Няма да хукна след някакъв си домат с риск да ме сгазят. 

Но след това Иън поглежда към земята и се стряска. Виждам го по лицето му. Признавам, че в момента доматът, преминал през всякакви боклуци и кал, не прилича на себе си, особено ако вземем под внимание и това, че е разпльокан на места. И въпреки това ми става смешно. 

Ала надувам бузи, едвам сдържайки смеха си, когато виждам как Иън панически натиска спирачките, опитвайки се да спре навреме преди да го сгази. Прави впечатляващ дрифт, вдигайки пушилка зад себе си, и спира рязко хоризонтално на току-що успокоилия се домат. 

Диша тежко, вперил ужасен поглед в него. Слиза бавно и грациозно, като спуска степенка на мотора, и се доближава до изцапания домат. Не смее да го пипне, а просто го наблюдава. Какво очаква? Да мръдне?

Приятелят му се приближава до Иън и също се втренчва в него. Дори не разбрах кога е спрял.

- Пич, това е домат - удря се по челото той, а в очите на Иън просветва изненада и срам.

- Това със сигурност е най-зловещият домат, който съм виждал - отбелязва последният с плътен и леко ядосан глас.

Аз се заливам се от смях, но, слава Богу, безмълвно, друсайки пейката заедно с торбите върху нея. Не мога да повярвам какво предизвика един зеленчук. 

За нещастие, от мен излиза грухтене и двамата най-сетне поглеждат в моя посока, забелязвайки ме. Опитвам се да скрия ухилената си физиономия, от което май се получава странна гримаса, и тръгвам към тях.

- Ъм, това е мое - казвам, изчервявайки се леко. - Съжалявам, че предизвика такъв смут...

Протягам се да взема зеленчука, но когато го стисвам, той съвсем се разпльоква и потича между пръстите ми, образувайки червеникава локвичка на асфалта. 

Избухвам в кикот, а русокосото момче ме последва. Не може да стане по-абсурдно!

Осъзнавам, че Иън ме е зяпнал, и укротявам смеха си. В светлокафявите му очи, сега с лек зелен нюанс от слънчевата светлина, се крият толкова много емоции, че не мога да отлича ясно нито едно. Дори в свивката на чувствените му устни, в момента леко разтворени, има нещо, което ме кара да искам да отстъпя назад.

- Здравей - кимвам му аз, опитвайки се да не си припомням първата ни "среща".

- Вие, хора, познавате ли се? - пита русокосият, местейки очи между двама ни.

Иън най-сетне отклонява погледа си от мен и му отговаря:

- Нещо такова. Това е тя. Зара.

- О - устата му оформя тази буква толкова смешно, че ми напомня на оперна певица. - Хм, интересно. 

Погледът му се плъзга преценяващо по мен и на устните му се заформя усмивка.

- Аз съм Стивън, изключително приятно ми е да се запознаем. Слушал съм много за теб...

Иън го настъпва толкова силно, че дори през кубинките му чувам изпукване на става, но въпреки това подава ръката си да се здрависаме. Хващам я и му се усмихвам.

Какво ли е му е говорил Иън за мен? Сигурно му е разказвал за катастрофата, нищо друго... Дори аз не си вярвам. Че защо ще го настъпва така? Ами ако са обсъждали моя нервен срив в болничната стая? Ако са ми се подигравали?

Ако са обсъждали косата ми?!

Чакай, откога ми пука?

Преди главата ми да се пръсне от всички тези въпроси без отговор, бързам да им кажа:

- Аз трябва да тръгвам, беше ми приятно да се видим.

- До скоро, Зара - намигва ми Стивън, а Иън просто разперва пръсти за довиждане. 

Махвам им и се обръщам, отивайки към пейката. След секунди чувам как палят и си тръгват в облак от пушек и прах.

Вземам торбите като в транс, защото главата ми е замаяна. 

Видях го. Отново. Не вярвах, че ще се случи. Или поне не толкова скоро. И не толкова... нормално. 

Но той не ми каза нищо. Защо? 

Да не би да не иска да има нищо общо с мен?

Срам го е от мен? Може би му напомням за случката, а той иска да я забрави?

Ами ако ме мрази?

При тази мисъл нещо дълбоко в мен потрепва и се свива като на дете, което току-що е разбрало, че любимата му играчка я няма.

Вървя към къщи, едвам балансирайки с торбите, задавайки си все повече и по-абсурдни въпроси. Накрая разтърсвам глава.

Не ми пука.

A/N:

Най-сетне новата глава е тук! Ще се постарая до края на седмицата да напиша следващата. И дано да стане.

П.С. : Хрумна ми да правя едити за всеки от главните герои и вече направих един за Лу, който може да видите в предната глава, ако искате. Скоро очаквайте още.

Също така, искам да попитам дали може да ми препоръчате някого, който прави качествени трейлъри? Защото се замислих наскоро, че ми се иска да има трейлър за тази история. Стана ми интересно как би изглеждала на екран. ;д

Благодаря за вниманието и се надявам да сте се насладили на главата. ^^